Убийствена „Игра на криеница“ очаква читателите на датската крими звезда Сьорен Свайструп

Звездата на датчанина Сьорен Свайструп отдавна е изгряла – той е създателят и главен сценарист на „Убийството“, най-успешният скандинавски сериал на всички времена. Излъчван в над сто държави, включително у нас, предизвиква небивал фурор във Великобритания и САЩ, а американците заснемат римейк. „Лос Анджелис Таймс“ дори сравнява сериала с култовия „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч. Наградите също не закъсняват – за сериала Свайструп получава „БАФТА“ и международна „Еми“, наред с много други.

Насред успешната си кариера в писането за екрана, Сьорен се обръща към прозата и резултатът е „Кестеновия човек“. У нас излиза като част от емблематичната скандинавска селекция на издателство „Емас“, наред с майсторите Ю Несбьо, Юси Адлер-Улсен, Ирса Сигурдардотир. От издаването си през вече далечната 2018-а романът зае мястото си като един от еталоните в жанра и като любимо заглавие на милиони читатели по света, в това число и на българските. Междувременно трилърът се превърна и в супер успешен сериал на платформата „Нетфликс“, като самият Свайструп адаптира сценария и заведе продукцията. Сега, след години чакане, дойде и новата му книга – „Игра на криеница“, следващото разследване на познатите ни Хес и Тулин. И благодарение на българските издатели родните читатели ще са първите в света, които имат възможността да я прочетат в превод!

За „Игра на криеница“

Едно, две, три – убиец те следи.

Четири, пет, шест – как ще спиш нощес?

Един убиец преправя детски броилки, за да подсказва на жертвите си колко им остава. Когато стигне до десет, вече е при тях. И този път датският сценарист и писател Сьорен Свайструп използва нещо невинно и детско, което в интерпретацията на убиеца придобива зловещ смисъл. В първия му роман „Кестеновия човек“ убиецът се „подписва“ с човечета, изработени от кестени. Във втория убиецът изпраща стихчета с числата до десет, сякаш играе на криеница с жертвите си. Така познатите и любими рими на децата са заменени с вулгарни, плод на въображението на един болен ум. Едно болно съзнание превръща криеницата – една от най-разпространените и най-любимите детски игри – в средство, с което да всява ужас в жертвите, насила превърнати в участници в една извратена игра. Сьорен Свайструп отново ни припомня, че човешката жестокост често се корени в травмите от детството, и ни доказва какъв майстор е на динамичния сюжет и неочакваните обрати.

Из пресата за „Кестеновия човек“

„Ако копнеете за доза скандинавски ноар в стил Ю Несбо, „Кестеновия човек“ е вашата книга.“

– Таймс

„Страшен, изкусен и изпълнен с напрежение.“

– Сън

„Брилянтен. Скандинавският ноар се завръща с гръм и трясък с този сензационен дебютен роман.“

– Метро

ОТКЪС

Май, 1992

Първа глава

От слънчевото шосе автобусът се отклони по прашасал чакълест път, който се виеше през гората. Короните на дърветата хвърляха плътни сенки и пътниците мигновено усетиха хлад. Между зелените листа се процеждаха слънчеви лъчи и изпъстряха земята със светли петна. Сред танцуващите във въздуха прашинки гъмжеше от насекоми, а горе, в короните на дърветата, дребни птици подхвръкваха забързано насам-натам в търсене на брачен партньор или на клончета, подходящи за гнездо. Макар да беше още месец май, а часът – едва десет и нещо преди обяд, двайсет и пет годишният учител по биология Бярке Веньо предусещаше, че предстои топъл ден с летни температури, и доволно поглеждаше колежката си Ан-Луисе – жена на средна възраст – която седеше зад волана на автобуса, както се случваше многократно по време на излетите, организирани за питомците на детския дом. Докато управляваше вещо автобуса по неравния път, Ан-Луисе пригласяше на децата:

Друс, друс, друс – раздрънкан автобус…

Песента се смеси с детски смях. При вида на веселите лица в голямото огледало за обратно виждане Бярке се усмихна и отново зарея поглед през прозореца. Природата демонстрираше цялото си великолепие. Навред кипеше живот. Особено оживление се наблюдаваше сред птиците. През месец май е техният размножителен период. Птиците си намират брачен партньор, свиват гнезда, снасят яйца. Бярке се надяваше децата да изживеят вълшебството, в което той се потапяше като дете, докато обикаляше из заблатените местности по западното крайбрежие на Ютландия, за да изучава природата. Трепетно усещане в стомаха му подсказваше, че това пътуване означава твърде много, особено като се има предвид нелеката съдба на децата в автобуса. Преди близо три месеца тъкмо това го мотивира да кандидатства за мястото по заместване в детския дом „Агерсмине“. Като току-що завършил той не знаеше, че в пристройка към старата сграда на дома има училище с постоянен учителски състав и дори истински класни стаи. Бярке прочете обявата в професионалното списание на преподавателската гилдия и веднага си подаде документите. Две седмици по-късно, напрегнат и притеснен, се яви на събеседване с директора. След интервюто директорът го одобри и го разведе из детския дом. Бярке нямаше търпение да започне да прилага образователните идеи, които кипяха в ума му.

Докато благодареше мислено на съдбата, задето успяха да потеглят на този излет, както беше планирано, Бярке преглеждаше дискретно записките си в малък бележник, за да си опресни някои факти за различните видове птици и да ги разкаже по време на разходката.

Въобще не беше допускал сериозно, че ще отменят екскурзията. И макар да долавяше някакъв назряващ проблем, той се изненада, когато вчера сутринта директорът го извика в кабинета си и му обясни колко тревожни въпроси вълнуват близките на децата по повод предстоящата екскурзия. Затова се свързали с него и изразили притеснението си относно „безопасността“ им. И като всяка отговорна институция детският дом „Агерсмине“ бил длъжен да се отнесе сериозно към тези запитвания. Първоначално Бярке не разбра какво точно има предвид директорът, но постепенно си изясни. От около седмица медиите бълваха репортажи за деветгодишния Даниел Стрюер Хенсен, изчезнал безследно от детска площадка в покрайнините на селце в Югозападна Зеландия. Бяха провели, естествено, издирване. Полицията, гражданската гвардия и доброволчески отряди „прекараха“ местността през гъст гребен, а снимката на момчето се появи и по вестникарските страници, и в новинарските емисии. Разпространиха и словесно описание: момче с къса червеникава коса и лунички, със слабо телосложение, високо около 120 см, облечено в сини шорти „Адидас“ и синя фланелка, с червена шапка дъждобранка и бели маратонки за тенис. Към портрета на Даниел добавиха и снимка на ученическа раница марка „Салмън“ в бяло и синьо. Отчаяните родители се обърнаха към обществеността с молба за помощ, но засега без резултат. В мрачно изявление от полицията признаха за подозренията си, че детето е станало жертва на престъпление, а из медиите плъзнаха спекулации за евентуална връзка с други неразкрити криминални случаи. Разследващите отказаха да коментират. Бярке прие новината тежко. Съчувстваше дълбоко на момчето и на неговите родители, но не му беше хрумвало, че неизвестността около съдбата на деветгодишния Даниел ще разтревожи близките на неговите четвъртокласници, защото мястото, където беше изчезнал Даниел Стрюер Хенсен, отстоеше на повече от сто километра от детския дом.

За щастие директорът прецени, че няма причина Бярке да не заведе учениците на излет. Внесе обаче съществена промяна в плана: учениците да посетят района около разположеното в съседство езеро Гунсьомауле, а не първоначално избрания от Бярке природен резерват. Тъй като Гунсьомауле се намираше близо до детския дом, се очакваше всички да се чувстват в безопасност, защото децата бяха ходили там на излет вече няколко пъти, бяха палили огън и бяха играли на криеница. В онзи момент, в директорския кабинет, Бярке изпита нервност и раздразнение, но после седна да почете за видовете птици, обитаващи района около Гунсьомауле, и осъзна, че промяната на мястото няма да му попречи да подари на учениците си заплануваното преживяване. От няколко месеца работеше в детския дом и в опит да събуди интереса на малчуганите към датските блатни и водни птици все обещаваше на децата да ги заведе на излет. Сега изпитваше гордост, че мисията му е успешна, защото днес хлапетата изглеждаха заредени с ентусиазъм.

А шофьорката ни руса бързо кара автобуса. Спускайки се по баира, гумите си тя съдира!
Скоро ли пристигаме? – Бярке извиси глас над детската глъчка и радиото, по което съобщаваха за етнически прочиствания в Югославия.

Тъкмо се накани да повтори въпроса си, автобусът излезе от гората и отпред се ширна открита местност. Бярке организираше училищен излет за пръв път и при вида на опналата се обширна площ, обрасла с тръстика, сърцето му направо примря от радостно вълнение.

След час и половина слънцето се издигаше вече високо в небето. Заради влагата от околната растителност по носа на Бярке капеше пот. Той си проправяше път през тръстиката, а децата го следваха. Храбро крачеха покрай брега, газейки из плитката мочурлива вода, отвред заобиколени от двуметрови тръстикови стъбла. Но въпреки че полагаше максимални усилия да разказва възможно по-увлекателно за блатното шаварче, Бярке нямаше как да не забележи, че децата започват да губят интерес. Екипирани с гумени ботуши, кофички и кепчета, те събираха пера и черупки от яйца на рибарки, синигери и чайки. По пътя се натъкнаха на мъртви жаби, магически камъни и сладководни миди. Преди малко Бярке извади джобното си ножче и им показа как да отварят мидите. Търпението на децата обаче се изчерпи доста по-рано от предвидената в програмата почивка. Съзрял нещо, с което да ангажира вниманието на децата, учителят посочи:

Я гледайте! Елате да видите гнездо на блатно шаварче!

Гнездо като гнездо, но предоставяше отлична възможност Бярке да онагледи урока си. Част от децата – предимно момичета – се скупчиха около приклекналия учител.

Мъжкият и женската създават брачна двойка. Според старите суеверия това се случва в Деня на Свети Валентин. След като построят гнездото, женската снася яйца, а когато малките се излюпят, родителите се грижат за тях. Целта е пиленцата да пораснат и да се научат да летят.

Момичетата наблюдаваха как двете блатни шаварчета се суетят около гнездото. Умилени, няколко деца нададоха по едно „ооо“ или „ехаааа“. Бярке се подсмихна и почти успя да се абстрахира от момчетата, които мрънкаха на заден план.

Гладен съм.
Кога ще играем на криеница?
Бляк, каква гадост!

Бярке се обърна с облекчение – някой беше прекъснал досадното хленчене. Със сгърчено от отвращение лице едно момче – Емил, Бярке беше запомнил името му – се взираше в нещо малко по-нататък в тръстиката. Децата потътриха крака натам. Бярке прибра внимателно джобното си ножче в раницата и я остави върху близка могилка. После отиде при децата.

Емил сочеше с треперещ пръст редица нагъсто израсли стъбла. Там се спотайваше малко гнездо, почти незабележимо за невнимателното око. Вътре се движеше едро, розово, сляпо и голо пиле, приличащо на ембрион. Зад клепачите му се въртяха енергично изпъкналите очи. Олюлявайки се, притиснало костеливия си гръб към вътрешността на гнездото, пилето избутваше яйце към ръба на гнездото. Впило острите си нокти в гъсто сплетените клони на гнездото, то пристъпваше несигурно към ръба, а малките му розови крачета трепереха от усилието.