„Труден за убиване“ от Лий Чайлд

Издателство Обсидиан представя „ДЖАК РИЧЪР: Труден за убиване“ от Лий Чайлд

Най-страхотният екшън герой на нашето време!

Стивън Кинг

Те искат да променят картата на Америка. Да обявят независимост. Да създадат нов свят. Искат признание и слава. И са решени да ги получат с цената на кражби, изнудвания, убийства, дори смъртта на невинни жени и деца.

Те отвличат Холи Джонсън, агент от ФБР и дъщеря на най-високопоставения военен в САЩ. Холи е безценен заложник в преговорите им с правителството.

Те отвличат и Джак Ричър. По погрешка. Без да знаят, че е бивш военен полицай. Човек, който може да ги спре. Труден за убиване.

Тази поредица води до пристрастяване.

„Ню Йорк Таймс“

„Труден за убиване“ е вторият роман от поредицата с един от най-успешните модерни екшън герои – Джак Ричър.

               Последвайте издателство „Обсидиан“ във Facebook и Instagram

ОТКЪС

Нейтън Рубин умря, защото прояви храброст. Не онази търпелива и упорита храброст, заради която на война дават медали, а другата – мимолетна и неудържима, с която човек си докарва единствено смърт на тротоара.

Той напусна дома си рано, както правеше по шест дни седмично петдесет седмици всяка година. Бе закусил умерено, както се полага на дребен, но закръглен мъж, възнамеряващ да посрещне в отлична физическа форма четиресет и петата си година. Излезе от трапезарията и тръгна по меките пътеки из коридорите на къщата си край езерото – къща, подходяща за човек, който печели по хиляда долара през всеки от своите триста работни дни в годината. С едно натискане на дистанционното отвори гаража, с леко завъртане на китката включи безшумния двигател на скъпата вносна кола. Зареди компактдиск в плейъра, превключи на задна, с широка дъга изкара колата на чистата алея, после леко настъпи педала и пое към последното кратко пътуване в своя живот. Шест и четиресет и пет сутринта, понеделник.

По пътя срещна само зелени светофари и би могло да се каже, че тъкмо това причини гибелта му, защото, когато спря на личното си паркомясто зад високата фирмена сграда, оставаха още трийсет и осем секунди от фугата на Бах в си минор. Той поседя да я изслуша, докато не заглъхнаха и последните мощни звуци на органа, което бе причината да излезе от колата, когато тримата мъже вече наближаваха. Стори му се, че долавя в движението им нещо нередно. Обърна се към тях. Те промениха посоката едновременно като войници или танцьори. Той отново се обърна към сградата. Тръгна напред. Но после спря. И пак се обърна. Тримата бяха до неговата кола. Опипваха дръжките на вратите.

– Хей! – подвикна той.

Дори не бе вик, а кратко възклицание, събрало в себе си едновременно изненада, гняв, възмущение и предизвикателство. Инстинктивният звук, който издава един сериозен, културен, наивен гражданин пред нещо нередно. Преди да се опомни, той вече крачеше обратно към колата си. Беше сам срещу трима, но правото бе на негова страна и това му придаваше самоувереност. Подтичвайки назад, той се чувстваше възмутен, могъщ и напълно в свои води.

Но тези чувства бяха измамни. Един префинен жител на изисканите предградия просто не можеше да овладее подобна ситуация. Стегнатото му телосложение се дължеше само на фитнеса. Не струваше пукната пара. Плоските мускули по корема му се разкъсаха още от първия яростен удар. Лицето му клюмна напред и надолу; в същия миг костелив юмрук размаза устните му на пихтия и натроши зъбите под тях. Груби мускулести ръце го сграбчиха и удържаха прав, сякаш бе лек като перушина. Някой изтръгна ключовете от пръстите му, друг го зашемети с оглушителен удар по ухото. Устата му се напълни с кръв. Пуснаха го на асфалта и тежки ботуши се врязаха жестоко в гърба му. После в слабините. След това в главата. Съзнанието му помръкна като развален телевизор. Светът наоколо просто изчезна. Смали се до размерите на ослепителна бяла точица и потъна в мрак.

Той умря, защото бе проявил храброст за част от секундата. Но не тогава. Умря много по-късно, когато след мимолетната храброст дойдоха дългите часове на задъхан и жалък ужас, а след тях избухнаха страшните мигове на безумни, отчаяни крясъци.

Джак Ричър остана жив, защото прояви предпазливост. А това стана, защото дочу отзвук от миналото. В миналото му се криеха много неща и отзвукът долетя откъм най-неприятните.

Имаше тринайсет години служба в армията, но беше раняван само веднъж, при това не от куршум. Рани го парче от челюстта на един сержант от морската пехота. По онова време Ричър беше с американските умиротворителни сили на летището в Бейрут. Един ден в казармата връхлетя камион, претъпкан с експлозиви. Ричър стоеше край портала. Сержантът се намираше сто метра по-близо до центъра на взрива. Парчето кост бе единственото, което остана от него. То прелетя стоте метра като куршум и със свистене се заби в корема на Ричър. По-късно армейският хирург, който закърпи раната, му каза, че е имал късмет. От истински куршум боляло много повече, особено пък в корема. Именно тези думи чу Ричър. И се вслуша твърде внимателно, защото тринайсет години по-късно стоеше на тротоара, а право срещу корема му бе насочено дулото на пистолет. От около четири сантиметра разстояние.

Пистолетът бе деветмилиметров, автоматичен. Чисто нов. Добре смазан. Целеше се ниско, точно в белега от старата рана. Изглеждаше, че притежателят му горе-долу знае какво върши. Предпазителят бе вдигнат. Дулото не трепваше. Нямаше напрежение. Показалецът върху спусъка бе готов да си свърши работата. Ричър отлично разбираше това. Беше насочил цялото си внимание към показалеца.

Стоеше до една млада жена. Държеше я за ръката. Никога преди не се бяха срещали. Тя гледаше втренчено друг подобен пистолет, опрян в корема ѝ. Нейният човек бе по-неспокоен от неговия. Изглеждаше неуверен. Изплашен. Пистолетът му трепереше от напрежение. Ноктите му бяха изгризани. Нервен, тревожен тип. Четиримата стояха на тротоара – тримата бяха застинали като статуи, а четвъртият леко пристъпваше от крак на крак.

Намираха се в центъра на Чикаго. Оживен тротоар, понеделник, последният ден на юни. Посред бял ден под яркото лятно слънце. Цялата ситуация възникна за част от секундата. Разигра се толкова съвършено, както не би могъл да я планира и най-добрият хореограф. Ричър вървеше по улицата без цел, нито бързо, нито бавно. Минаваше покрай изхода на малко ателие за химическо чистене. Ненадейно вратата се отвори под носа му и на тротоара право пред него издрънча стара метална патерица. Той завъртя глава и зърна жената на прага. От ръцете ѝ бавно се изплъзваха девет плика с почистени дрехи. Беше малко под трийсетте, елегантна, мургава, привлекателна, самоуверена. Очевидно имаше проблеми с крака. Някакво нараняване. По неловката поза Ричър разбра, че я боли. В очите ѝ забеляза молба. Няма проблеми, отвърна той с поглед и вдигна патерицата. Пое деветте плика с една ръка, а с другата ѝ подаде патерицата. Преметна дрехите през рамо и усети как телените закачалки се врязват в пръста му. Жената подпря патерицата на тротоара и пъхна ръка в кръглата гривна. Ричър посегна да я подкрепи. Тя спря за момент. После кимна смутено, той я хвана за лакътя и изчака. Беше готов да помогне, но се чувстваше неловко. Завъртяха се заедно и направиха първата крачка. Ричър възнамеряваше да повърви малко с нея, докато се увереше, че всичко е наред. След това щеше да я пусне и да ѝ върне дрехите. Но когато се завъртя, отсреща изникнаха двамата с деветмилиметровите пистолети.

Сега четиримата стояха по двойки едни срещу други. Сякаш бяха седнали да обядват в тясно сепаре. Двамата с пистолетите бяха бели, охранени и донякъде си приличаха – като войници. Среден ръст, късо подстригана кестенява коса. Здрави, мускулести ръце. Широки, розови, невзрачни и простодушни лица. Напрегнати изражения, втренчени погледи. Нервният беше малко по-дребен, като че хабеше в тревоги цялата си енергия. Двамата носеха еднакви карирани ризи и леки памучни якета. Стояха плътно един до друг. Ричър бе много по-висок от другите трима. Виждаше над главите им всичко наоколо. Стоеше изненадан, преметнал през рамо дрехите на жената. Тя само се подпираше на патерицата и гледаше мълчаливо. Двамата се целеха в тях. От упор. Ричър имаше чувството, че стоят така цяла вечност. Но разбираше, че само така му се струва. Едва ли бяха минали повече от секунда и половина.

Изглеждаше, че водачът е онзи срещу Ричър. По-едрият. По-спокойният. Той погледна Ричър и жената, след това леко врътна дулото на пистолета си към бордюра. После проговори. Настоятелно, но спокойно. С чувство за власт. Почти нямаше акцент. Може да е от Калифорния, помисли си Ричър.

– В колата, кучко – нареди той. – Ти също, тъпако.

Ричър изви глава и зърна до тротоара скъпа кола. Чакаше ги. Голяма черна кола. Шофьорът се бе протегнал над дясната предна седалка. Посягаше да отвори задната врата. Човекът срещу Ричър отново направи знак с пистолета. Ричър не помръдна. Озърна се. Вероятно му оставаше още секунда и половина, за да прецени положението. Двамата с деветмилиметровите пистолети не го плашеха кой знае колко.

Заради дрехите трябваше да разчита само на едната си ръка, но предполагаше, че може да ги повали без затруднения. Проблемите бяха другаде – отстрани и отзад. Втренчи се към отражението във витрината на ателието. Оживеният кръстопът на двайсет метра зад него гъмжеше от пешеходци. Два заблудени куршума непременно щяха да си намерят мишени. Нямаше и капка съмнение. Нито капка. Това бе проблемът отзад. А проблемът отстрани бе непознатата. Нейните възможности въвеждаха в уравнението неизвестна величина. Нещо не беше наред с крака ѝ. Щеше да реагира бавно. И бавно да се отдръпне. С това преценката му приключи. Не беше готов за схватка. Средата и партньорът бяха неподходящи.

Мъжът с калифорнийския акцент посегна и го хвана за китката, притисната върху рамото от тежестта на деветте плика с дрехи зад гърба му. Дръпна го към колата. Пръстът върху спусъка все още изглеждаше готов за действие. Ричър го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Нямаше какво да се прави. Той хвърли още един поглед наоколо и сви рамене. Пусна ръката на жената. Прекрачи към автомобила. Метна пликовете на задната седалка и се вмъкна след тях. Двамата бутнаха жената зад него. После плашливият се настани до нея и затръшна вратата. Водачът седна до шофьора. Колата безшумно се плъзна напред по асфалта.

Cineboom.bg