„Това, което оставихме зад себе си“ от Луси Скор

Издателство Ибис представя „Това, което оставихме зад себе си“ от Луси Скор

Бестселър на „Ню Йорк Таймс“ 

Бестселър на „Амазон“ 

Сензация в „ТикТок“ 

Лусиан Ролинс е влиятелен бизнесмен, който е посветил живота си на това да изгради империята си и да изчисти семейното си име. Колкото повече пари и власт трупа, толкова по-сигурен се чувства. Единственият човек, способен да разклати невъзмутимото му хладнокръвие, е Слоун – библиотекарката от родния му град Нокъмаут.

Лусиан и Слоун се свързани от мрачна тайна в миналото им, която е причината за взаимната им неприязън. Но когато поредната им словесна битка завършва с горещи ласки, пламъците между двамата вече не могат да бъдат потушени. Единственото, което им остава, е да се отдадат на изкушението и тлеещата страст помежду им.

И докато Слоун е готова да има семейство и деца, Лусиан отказва дори да обмисли идеята за брак. Той е убеден, че съсипаният мъж може да съкруши една жена. Това е примерът, с който е израснал, и няма да допусне да причини същото на Слоун.

Но когато се надига опасност, която застрашава живота ѝ, всичко се променя…

ЗА АВТОРКАТА:

Трогателните и забавни романи на Луси Скор оглавяват книжните класации седмици наред. Книгите ѝ са преведени на над 20 езика и карат читателите да се смеят, вълнуват и плачат. Романите ѝ разказват истории за малки градчета, големи чувства и задължително имат щастлив край.

ОТКЪС

Глава 1

ПОГРЕБАЛНО БУРИТО

Слоун

Люлката ритмично скърцаше под мен, докато се оттласквах с върховете на пръстите си от пода на верандата. Студените пръсти на януари се промъкваха под одеялото и през пластовете на дрехите ми. Но шегата беше за тяхна сметка, понеже вътрешно вече бях замръзнала.

Оклюмалият коледен венец на гордо лилавата входна врата привлече погледа ми. Трябваше да го сваля.

Трябваше да се върна на работа.

Трябваше да се кача отново горе и да си сложа дезодоранта, който бях забравила.

Очевидно трябваше да направя много неща. Всички те изглеждаха монументални, сякаш влизането вътре и изкачването на стълбите до стаята ми изискваше същото количество енергия като преход до Еверест.

Съжалявам, Нокъмаут. Ще трябва да се примириш с библио­текарка с телесна миризма.

Вдишах острия като бръснач въздух. Смешно беше как трябваше да си напомням да върша нещо толкова автоматично като дишането. Скръбта има начин да се просмуква във всичко, дори когато си подготвен за нея.

Вдигнах чашата на баща ми с надпис „Сълзите на противниковия адвокат“ и ударих смела глътка вино за закуска.

Щях да прекарам остатъка от деня сред неприятната топлина на „Да си умреш“, непочтително кръстения погребален дом на Нокъмаут. Термостатът в погребалния дом не падаше под двайсет и четири градуса, за да пасне на разредената кръв на тълпите със старци, които обичайно приемаше.

Дъхът ми излезе като сребрист облак. Когато се разсея, видимостта ми към съседната къща се проясни.

Беше двуетажна, невзрачна, с бежова фасада и практично озеленена площ.

За да съм честна, моята ексцентрична викторианска къща караше повечето домове да изглеждат скучни в сравнение с опасващата я веранда и грубата кула. Но до съседния имот имаше празнота, която правеше контраста още по-забележим. Повече от десетилетие единствените признаци на живот бяха ограничени до екипа, който идваше да поддържа двора, и редките посещения от противния собственик.

Чудех се защо просто не я беше продал или изгорил до основи. Или каквото там правеха безумно богатите мъже с местата, които пазеха сенки и тайни.

Дразнеше ме, че все още я притежава. Че от време на време все още оставаше там. Никой от нас не искаше да бъде обременен с тези спомени. Никой от нас не искаше да споделя границата на имота.

Входната ми врата се отвори и майка ми излезе навън.

За мен Карън Уолтън винаги е била красива. Дори днес, дори с изписаната на лицето ѝ скръб, пак беше хубава.

– Какво мислиш? Твърде много ли е? – попита тя, завъртайки се в новата си малка черна рокля. Благопристойното деколте и дълги ръкави преминаваха във флиртаджийска парти пола с тъмен тюл, който блестеше. Гладката ѝ, подстригана на черта руса коса беше прибрана назад с кадифена лента.

Приятелката ми Лина ни беше завела на пазар преди няколко дни, за да ни помогне да намерим тоалети за погребението. Бях избрала къса, прилепнала, плетена черна рокля, със скрити в шева на полата джобове. Беше красива и никога повече нямаше да я облека.

– Изглеждаш страхотно. Перфектна е – уверих я аз, повдигайки ъгълчето на одеялото в покана.

Тя седна и потупа коляното ми, докато завивах и двете ни.

Тази люлка беше в центъра на семейството ни от цяла вечност. Събирахме се тук за хапване и клюки след училище. Родителите ми се срещаха на тази люлка за целогодишния еже­седмичен „щастлив час“. След като измиехме чиниите на Деня на благодарността, всички се отпускахме тук с любимите си книги и топли одеяла.

Преди две години наследих абсурдно чудовищния дом с неговите маслиненозелени, лилави и морскосини цветове, когато родителите ми се преместиха във Вашингтон, за да бъдат по-близо до лекарите на татко. Винаги съм я обичала. Нямаше друго място на света, което да усещам като дом. Но моменти като този ме караха да осъзная, че вместо да се разрасне, семейството ни се смаляваше.

Мама въздъхна.

– Е, това е гадно.

– Поне изглеждаме добре, докато е гадно – изтъкнах аз.

– Това е начинът на Уолтън – съгласи се тя.

Входната врата се отвори отново и сестра ми, Мейв, се присъедини към нас. Беше облечена с нетърпящ глупости черен костюм с панталон и вълнено палто и стискаше димяща чаша чай. Изглеждаше хубава, както винаги, но изморена. Отбеля­зах си наум да я потормозя след погребението, за да се уверя, че нищо друго не се случва с нея.

– Къде е Клоуи? – попита мама.

Мейв завъртя очи.

– Сведе избора до два тоалета и ми каза, че има нужда от малко време с всеки един, преди да вземе крайното решение – каза тя, смествайки се на възглавницата до майка ни.

Племенницата ми беше модна икона от най-висшa класa. Поне най-високaтa класa, която можеше да си позволи дванайсетгодишна с ограничена издръжка в провинциална Вирджиния.

Няколко мига се люляхме в мълчание, всяка изгубена в собствените си спомени.

– Помните ли, когато баща ви купи онази коледна елха, която беше толкова голяма, че не можа да мине през входната врата? – попита мама с усмивка в гласа.

– Началото на традицията ни с елхата на верандата – спомни си Мейв.

Усетих пробождане на вина. Тази Коледа не бях сложила елха на верандата. Дори не бях сложила в къщата. Само вече умрелия венец, който купих от благотворителната инициатива в училището на Клоуи. Ракът беше направил други планове за семейството ни.

Реших, че ще се реванширам следващата Коледа. Тук щеше да има живот. Семейство. Смях, курабийки, алкохол и зле опаковани подаръци.

Това беше искал татко. Да знае, че животът ще продължи, макар ужасно да ни липсва.

– Знам, че баща ви беше по мотивиращите речи – започна мама. – Но му обещах, че ще дам всичко от себе си. Така че ето какво ще стане. Ще влезем в онзи погребален дом и ще му дадем най-доброто проклето погребение, което този град някога е виждал. Ще се смеем и ще плачем, и ще си спомняме какви късметлии бяхме, че беше с нас през всичкото това време.

Двете с Мейв кимнахме, а сълзите вече изпълваха очите ни. Примигах, за да ги прогоня. Последното, от което имаха нужда мама или сестра ми, беше да се разправят с вулкан от тъга от моя страна.

– Ще чуя ли „да, по дяволите“? – попита мама.

– Да, по дяволите – отговорихме с треперещи гласове.

Мама прехвърли поглед помежду ни.

– Това беше жалко.

– Боже. Съжалявам, че не сме достатъчно весели за погребението на татко – отвърнах сухо.

Мама бръкна в джоба на роклята си и извади розова манерка за алкохол.

– Това би трябвало да помогне.

– Часът е 9:32 сутринта – каза Мейв.

– Аз пия вино – възразих и вдигнах чашата си.

Мама подаде на сестра ми манерката.

– Както баща ви обичаше да казва: „Не можем да пием цял ден, ако не започнем сега“.

Мейв въздъхна.

– Хубаво. Но ако ще започваме да пием отсега, ще вземем такси до погребението.

– Ще пия за това – съгласих се аз.

– Наздраве, татко – каза тя и отпи, трепвайки почти моментално.

Мейв подаде обратно манерката, а мама я вдигна в мълчалив тост.

Входната врата отново се отвори със замах и Клоуи изскочи на верандата. Племенницата ми носеше чорапогащник на фигури, лилави сатенени шорти и рипсено поло. Косата ѝ беше оформена в две черни пухчета на върха на главата ѝ. Мейв трябва да беше изгубила битката за грима днес, защото клепачите на Клоуи бяха с тъмнолилави сенки.

– Мислите ли, че това ще отвлече вниманието твърде много от дядо? – попита тя, заемайки поза с ръка на кръста.

– Мили боже – промърмори сестра ми под нос и отново отмъкна манерката.

– Красива си, миличка – каза мама, ухилвайки се на единствената си внучка.

Клоуи се завъртя.

– Благодаря ти и го знам.

Дундестата, нацупена котка, която наследих заедно с къщата, се домъкна на верандата, гледайки осъдително както винаги. На полудивия бълхарник бе дадено величественото име лейди Милдред Мяуингтън. Във времето беше съкратено до Мили Мяу Мяу. Сега, когато трябваше да ѝ извикам за осемнайсети път да не си точи ноктите на гърба на дивана, беше просто Мяу Мяу или „Хей, задник“.

– Върви вътре, Мяу Мяу, или ще останеш навън цял ден – предупредих аз.

Котката не удостои предупреждението ми с отговор. Вместо това се отърка в черния чорапогащник на Клоуи и после седна в краката ѝ, за да обсипе котешкото си дупе с внимание.

– Гнусно – отбеляза Мейв.

– Супер. Сега трябва да изчистя козината от чорапогащника си – оплака се Клоуи, тропвайки с единия си обут в ботуш крак.

– Ще намеря ролката – предложих аз, ставайки от люлката и побутвайки котката с крак, докато не се претърколи по гръб, за да оголи дундестото си коремче. – Кой иска вино за закуска?

– Знаеш какво казват – каза мама, дръпвайки сестра ми на крака. – Шардонето е най-важното хранене за деня.

* * *

Топлото, мъгляво, алкохолно замайване започна да намалява през втория час от посещението. Не исках да бъда тук, стоейки пред урната от неръждаема стомана, в стая с потискащи паунови тапети, приемайки съболезнования и слушайки истории за това какъв невероятен човек е бил Саймън Уолтън.

Осъзнах, че вече няма да има нови истории. Моят сладък, брилянтен, добросърдечен, некоординиран баща го нямаше. И всичко, с което оставахме, бяха спомени, които никога нямаше да запълнят дупката от липсата му.

– Просто не знам какво ще правим без чичо Саймън – каза братовчедка ми Неса, крепейки пухкаво бебе на хълбока си, докато съпругът ѝ спореше с техния носещ папийонка тригодишен син. Татко винаги носеше папийонки. – Той и майка ти идваха веднъж месечно да гледат децата, за да можем двамата с Уил да излезем.

– Той обичаше да прекарва време с децата ти – уверих я аз.

Родителите ми не държаха в тайна, че искат пълна къща. Това беше причината да купят виеща се викторианска къща с осемнайсет стаи и достатъчно голяма трапезария, за да побере двайсет души. Мейв покорно беше направила едно внуче, но разводът и преуспяващата ѝ адвокатска кариера временно възпрепятстваха плановете за второ.

А после бях аз. Бях главна библиотекарка на най-добрата проклета обществена библиотека в района на трите щата, скъсвах си задника, за да разширя каталога, програмите и услугите ни. Но никак не бях близо до брак и бебета сега, когато навърших трийсет. Което беше… по дяволите. Преди известно време.

Бебето на Неса изплю малинка насреща ми и изглеждаше особено доволно от себе си.

– О-о – каза братовчедка ми.

Проследих погледа ѝ до дребосъка, който бягаше от баща си, като тичаше в кръг около пиедестала на урната.

– Подръж го – каза Неса, подавайки ми бебето. – Мама трябва тихо и грациозно да спаси деня.

– Да знаеш – казах на бебето, – на татко вероятно щеше да му хареса, ако брат ти събори праха му днес. Би си помислил, че е много забавно.

То ме изгледа с особено любопитство с най-големите, най-сини очи, които някога бях виждала. Беше предимно плешиво, с тъничка, руса коса, внимателно събрана с дръзко розова панделка. Един покрит в лиги юмрук се протегна и прокара пръст по бузата ми.

Беззъбата усмивка ме хвана неподготвена, както и кикотенето, което излезе някъде от заобленото тумбаче. Щастие – от искрящия вид – се надигна в мен.

– Кризата е избегната – каза Неса, появявайки се отново. – Ооо, тя те харесва!

Братовчедка ми взе дъщеря си и бях изненадана, когато топлата, кикотеща се тежест ми залипсва. Чувствайки се замаяна, загледах как малкото семейство продължи нататък по редицата, за да поздрави майка ми и сестра ми.

Бях чувала, че женският биологичен часовник започва да тиктака с едно помирисване на бебешка главичка, но да се случи на погребение? Това трябваше да е за пръв път.

Разбира се, че исках семейство. Винаги съм предполагала, че ще имам време… след колежа, после след като получа първата си работа, после след като получа мечтаната работа в родния си град, после след като преместя библиотеката в новата ѝ сграда.

Не ставах по-млада. Яйцеклетките ми не ставаха по-свежи като по чудо. Ако исках собствено семейство, трябваше да започна сега.

Е, мамка му.

Превзеха ме еволюционни инстинкти и огледах Бъд Никълби, когато застана пред мен и изказа съболезнованията си. Тънката, източена фигура на Бъд винаги беше облечена с гащеризон. Тъй като самата аз носех очила, не възразявах срещу неговите в стила на Ленън. Но дългата, сребриста опашка и плановете му да се пенсионира и да си построи скрит бункер в Монтана определено не можех да преглътна и приема.

Имах нужда от мъж, достатъчно млад, за да иска да изтърпи бебета с мен. За предпочитане тук, където наблизо имаше „Костко“ и „Таргет“.

Сигналът на биологичния ми часовник беше прекъснат от появата на Нокс и Наоми Морган. Брадатото лошо момче на Нокъмаут беше хлътнало здраво по булката беглец, когато беше пристигнала в града миналата година. Двамата бяха успели да изградят онова „и заживели щастливо“, което поглъщах от страниците, когато бях тийнейджърка… и като по-голяма… и дори миналата седмица.

Като говорим за еволюционни инстинкти, сърдитият Нокс в костюм – вратовръзката се беше килнала, сякаш не можеше да се занимава да я върже правилно – определено беше подходящ за баща. Широкоплещестият му брат, Наш, се появи зад него в изрядна полицейска униформа. Той собственически стискаше ръката на годеницата си, красивата и модерна Лина. И двамата мъже бяха изключителен генетичен материал.

Отърсих се от репродуктивните си въжделения.

– Благодаря ви, че дойдохте – казах аз.

Наоми изглеждаше женствена и нежна в тъмносиня плетена рокля, а косата ѝ беше оформена в подскачащи тъмни вълни. Прегръдката ѝ миришеше леко на лимонов препарат, което ме накара да се усмихна. Когато беше стресирана, отегчена или щастлива, Наоми чистеше. Това беше любовният ѝ език. Библиотеката никога не бе била по-чиста, след като тя пое ролята на координатор за работа с общността.

– Много съжаляваме за Саймън. Беше такъв невероятен човек – каза тя. – Радвам се, че успях да се запозная с него на Деня на благодарността.

– Аз също – съгласих се аз.

Това беше последният официален празник в семейния дом на Уолтън. Къщата се пръскаше по шевовете от приятели, семейство и храна. Толкова. Много. Храна. Въпреки болестта си татко беше безумно щастлив.

Cineboom.bg