„Сделка с херцог“ от Теса Деър

Издателство Ибис представя „Сделка с херцог“ от Теса Деър

История, която блести като коприна, но гори като жарава.

Тя има своите тайни.

Той има своите условия.

Но съдбата има други планове…

След завръщането си от войната херцогът на Ашбъри е белязан както физически, така и емоционално. Дните му са самотни, а нощите принадлежат на сенките. Но той има дълг, който е длъжен да изпълни: трябва да осигури наследник на титлата. А наследник означава съпруга.

И когато Ема Гладстон – някогашна дъщеря на свещеник, изкарваща прехраната си като шивачка – прекрачва прага на библиотеката му, облечена в булчинска рокля, той не вижда романтика. Вижда единствено удобство. Решение на проблема. Сделка.

И тяхното споразумение е просто: брак без чувства, без въпроси и без романтика. Но възможно ли е една сделка да запали искра, която никой не е готов да угаси?

ОТКЪС

ГЛАВА 1

На двайсет и две години Ема Гладстон бе научила няколко сурови урока.

Прекрасните принцове невинаги бяха такива, каквито изглеждаха. След кръстоносните походи блестящите доспехи бяха излезли от мода. И ако вълшебните феи кръстници съществуваха, нейната бе закъсняла с няколко години.

През по-голямата част от времето едно момиче може да разчита единствено на себе си и се налага да се спасява самo.

Този следобед беше един от тези случаи.

Сградата на „Ашбъри Хаус“ се извисяваше пред нея, заемайки южната страна на модерния площад „Мейфеър“. Елегантна. Огромна.

Ужасяваща.

Младата жена мъчително преглътна. Можеше да го направи. Преди време бе пристигнала съвсем сама в Лондон посред люта зима. Бе отказала да се предаде на отчаянието или глада. Намерила си бе работа и бе започнала нов живот в огромния град. Сега, шест години по-късно, тя по-скоро щеше да погълне всички игли в шивашкото ателие на мадам Бисет, отколкото да допълзи унизена обратно в бащиния си дом.

В сравнение с това какво толкова страшно имаше да почука на една херцогска врата? Ами нищо. Съвсем нищо. Трябваше само да изправи рамене, да влезе през портата от ковано желязо, да се изкачи бодро по онези гранитни стъпала – всъщност не бяха повече от стотина или приблизително толкова – и да натисне звънеца върху масивната, богато резбована врата.

Добър ден. Аз съм госпожица Ема Гладстон. Тук съм, за да се срещна с отшелника херцог Ашбъри. Не, ние не се поз­наваме. Не, нямам визитна картичка. Всъщност изобщо нищо нямам. Утре може би дори няма да имам покрив над главата, ако не ме пуснете да вляза.

О, господи! Това никога нямаше да се получи.

Тя жално простена, обърна гръб на портата, за да обиколи за десети път площада, разтривайки замръзналите си ръце под пелерината.

Длъжна бе да опита.

Ема се закова на място, застана с лице към портата и дълбоко си пое дъх. Опита се да не обръща внимание на бясното бумтене на сърцето си, чиито удари отекваха в ушите ѝ.

Свечеряваше се. Никой нямаше да ѝ се притече на помощ. Повече нямаше място за колебания, нито за отстъпление.

Готови. Внимание.

Напред!

Седнал в библиотеката зад бюрото, Ашбъри чу непривичен звънтящ звук. Можеше ли да бъде входният звънец?

Ето, отново прозвуча.

Това действително беше входен звънец.

И още по-лошо, беше неговият входен звънец.

Проклети клюкари! Беше в града едва от няколко седмици. Забравил бе, че в Лондон слуховете се разпространяваха по-бързо от куршумите. Нямаше нито време, нито търпение да се занимава с интригантите, пъхащи носовете си в чуждите дела. Който и да бе дошъл, Кан щеше да го отпрати.

Херцогът потопи перото в мастилницата и се върна към писмото, адресирано до некадърните му адвокати.

Не знам с какво, по дяволите, сте били заети през изминалата година, но състоянието на моите дела е доста плачевно. Незабавно да се уволни управителят на имението в Йоркшър. Кажете на архитекта, че искам да разгледам плановете за новата мелница, при това ми трябват за вчера. И има още нещо, което изисква незабавно внимание.

Аш се поколеба, перото застина във въздуха. Не можеше да повярва, че действително се канеше да напише думите на хартия. Ала колкото и да се ужасяваше да го направи, трябваше да приключи с тази работа. Херцогът написа:

Имам нужда от съпруга.

Предполагаше, че се налага да изреди изискванията си: жената трябваше да бъде в детеродна възраст, с добър произход, спешно нуждаеща се от пари, която би пожелала да сподели постелята с отвратително обезобразен мъж.

Накратко, жена, намираща се в отчаяно положение.

Господи, колко потискащо. По-добре да се ограничи само с един ред.

Имам нужда от съпруга.

На прага се появи Кан.

– Ваша Светлост, простете за безпокойството, но е дошла да ви види една млада дама. Облечена е в сватбена рокля.

Аш погледна иконома. Сетне сведе поглед към думите, които току-що бе написал. После отново погледна иконома.

– Е, това е много странно. – Може би все пак адвокатите му не бяха толкова безполезни. Херцогът остави перото, качи обутия си с ботуш крак върху бюрото и се облегна назад, за да скрие лицето си в сенките. – Е, какво пък, доведи я.

В стаята влезе млада жена в бяло одеяние.

Ботушът му се свлече от бюрото. Аш политна назад, удари се в стената и едва не се строполи от стола. От близката лавица падна папка с документи и листата отвътре се посипаха по пода също като снежинки.

Той примигна.

Не бе заслепен от красотата ѝ – макар да предполагаше, че момичето може би беше красиво. Невъзможно бе да прецени заради роклята ѝ – чудовищно творение от перли, дантела, диаманти и мъниста.

Мили боже! Не бе свикнал да се намира в една стая с нещо, предизвикващо по-голямо отвращение от собствената му външност.

Подпря десния си лакът на страничната облегалка на стола и вдигна длан към челото си, за да скрие белезите по лицето си. За пръв път не щадеше чувствителността на прислугата или собствената си гордост. Просто се закриваше от… от това.

– Съжалявам, че нахлувам в дома ви по този начин, Ваша Светлост – изрече младата жена, забила поглед в някаква шарка върху персийския килим.

– Надявам се, че действително съжалявате.

– Но разбирате ли, аз съм доста отчаяна.

– Вече разбрах.

– Трябва да ми се заплати за извършената от мен работа, при това незабавно.

Аш застина.

– За вашата… вашата работа?

– Аз съм шивачка. Аз уших това… – тя плъзна ръце по коприненото грозилище – за госпожица Уърдинг.

За госпожица Уърдинг.

Аха, тази нелепица започваше да придобива смисъл. Безобразието от бял атлаз е било предназначено за бившата годеница на Аш. Това лесно можеше да го повярва. Анабел Уърдинг винаги се бе отличавала с лош вкус – и за рокли, и за бъдещи съпрузи.

– Когато годежът бе развален, тя така и не взе роклята. Беше купила коприната и дантелата, и всичко останало, но не ми плати за ушиването. Тоест не ми плати за свършената работа. Аз се опитах да я посетя в дома ѝ, но безуспешно. Писмата ми до вас двамата останаха без отговор. Тогава си помислих, че ако се появя в този вид – посетителката разпери полите на бялата обида за човешкото око, – няма как да не ме забележите.

– За това сте напълно права. – Дори здравата половина на лицето му се изкриви. – Мили боже, сякаш се е взривил магазин за платове и вие сте били главната пострадала.

– Госпожица Уърдинг искаше нещо достойно за херцогиня.

– Тази рокля – промърмори Аш – е достойна за полилей в публичен дом.

– Ами, вашата бъдеща съпруга имаше… екстравагантни изисквания.

Херцогът се наведе напред в стола.

– Аз дори не мога напълно да възприема цялата тази екстравагантност. Прилича ми на повръщано на еднорог. Или на кожа на Снежния човек, за когото се носят слухове, че всява ужас сред обитателите на Хималаите.

Тя вдигна поглед към тавана и тежко въздъхна.

– Какво? – попита Аш. – Не ми казвайте, че на вас самата ви харесва.

– Няма значение дали харесва на мен, Ваша Светлост. Въп­реки това аз се гордея с работата си, а за тази рокля бяха нужни много месеци труд.

Сега, след като се бе опомнил от първоначалния шок от кош­марното зрелище, Аш най-после насочи вниманието си към младата жена, чиято персона бе напълно затъмнена от ужасяващия тоалет.

А тя бе достойно украшение за всяка рокля.

Кожа на лицето: млечнобяла. Устни: като листенца на роза. Мигли: черни като самур.

Характер: истинска стомана.

– Само тази бродерия… Трудила съм се цяла седмица, за да стане съвършена. – Момичето плъзна върховете на пръстите си по линията на деколтето.

Аш проследи пръстите ѝ. Не забеляза бродерията. Той беше мъж; видя гърдите. Малки съблазнителни гърди, безмилостно стиснати от корсажа на роклята. Гледката му се понрави не по-малко от решителността, която ги заставяше развълнувано да се повдигат.

Плъзна поглед по-нагоре, оценявайки изящната шия и гъс­тата кестенява коса, вдигната нагоре. Строгата ѝ прическа беше от онези, които караха пръстите на мъжа да го засърбят от желание да пуснат на воля буйните кичури, измъквайки фибите една по една.

Стегни се, Ашбъри.

Едва ли бе толкова красива, колкото изглеждаше. Несъмнено всичко се дължеше на контраста с отвратителната рокля. А и той от доста време живееше в самота. Това също оказваше влияние.

– Ваша Светлост – подхвана гостенката, – сандъкът ми за въглища е празен, в килера имам само няколко плесенясали картофа, а днес изтича срокът ми за плащането на наема за тримесечието. Хазяинът заплаши да ме изхвърли на улицата, ако не платя цялата сума. Трябва да получа заработеното. Незабавно. – Тя протегна ръка. – Два паунда и три шилинга, ако обичате.

Аш скръсти ръце пред гърдите и се втренчи в нея.

– Госпожице…?

– Гладстон. Ема Гладстон.

– Госпожице Гладстон, вие явно не разбирате как изглежда отстрани цялото това нарушаване на спокойствието на един херцог. Вие би трябвало да сте поне изплашена, ако не ужасена. А аз не забелязвам нито кършене на ръце, нито какъвто и да било страх или трепет. Сигурна ли сте, че действително сте обикновена шивачка?

Тя вдигна ръце с дланите към него. Върху възглавничките на пръстите ѝ се виждаха зараснали рани от порязване и мазоли. Доста убедително доказателство, бе принуден Аш да признае. Въпреки това съмнението си остана.

– Все пак едва ли сте родена в бедност. Държите се прекалено добре, а и изглежда, всичките ви зъби са на мястото си. Предполагам, че сте осиротели в ранна детска възраст в резултат на някакво ужасно събитие.

– Не, Ваша Светлост.

– Да не би да ви изнудват?

– Не. – Тя потръпна от думата.

– Налага ви се да пращате пари за издръжката на незаконородени деца, докато ви изнудват?

– Не.

Херцогът щракна с пръсти.

– Сетих се. Баща ви е разюздан нехранимайко. Лежи в затвора за длъжници. Или харчи парите си за джин и проститутки.

– Баща ми е викарий. В Хартфордшър.

Аш се намръщи. Това беше нелепо. Викариите бяха джентълмени.

– Как е възможно дъщерята на джентълмен да работи като шивачка, разранявайки пръстите си?

Най-накрая Аш съзря несигурност в поведението на посетителката си. Тя потърка кожата зад ухото си.

– Понякога животът претърпява непредсказуем обрат.

– Е, това е слабо казано.

Съдбата беше безмилостна, постоянно вкисната вещица. Аш ли не го знаеше!

Завъртя стола и протегна ръка към заключеното ковчеже зад бюрото.

– Простете. – Гласът ѝ омекна. – Разтрогването на годежа сигурно е било голям удар за вас. Госпожица Уърдинг ми се стори прекрасна млада дама.

Той преброи парите в дланта си.

– Прекарали сте известно време с нея и знаете, че не е вярно.

– Тогава може би е за добро, че не сте се оженили за нея.

– Да, изглежда, съм проявил чудесната предвидливост да обезобразя лицето си преди сватбата. Какъв лош късмет щеше да бъде, ако бях изчакал да мине венчавката.

– Да се обезобразите? Ваша Светлост, простете, но не може да е чак толкова зле.

Аш рязко хлопна капака на ковчежето.

– Анабел Уърдинг отчаяно искаше да се омъжи за човек с титла и богатство. Аз съм херцог и безбожно богат. И въпреки това тя ме заряза. Толкова е зле.

Херцогът се изправи и обърна към нея обезобразената страна на лицето си, предлагайки да го види в пълната му грозота. Бюрото му се намираше в най-тъмния ъгъл на библиотеката – и неслучайно. Тежките кадифени завеси почти не пропускаха слънчева светлина, но такива ужасяващи белези като неговите можеше да скрие само пълният мрак. Малките участъци от кожата, които бяха избегнали пламъците, бяха съсипани по-късно – първо от ножа на хирурга, а след това през онези седмици на адски мъки, от треската и загнояването на раните. Цялата дясна страна на тялото му, от слепоочието до бедрото, бе нашарена от грубите белези на заздравелите рани и барутните изгаряния.

Госпожица Гладстон притихна, но за нейна чест не припадна, нито изхвърча с писъци от стаята – приятно разнообразие в сравнение с обичайната реакция на хората, когато го видеха.

– Как се е случило? – попита Ема.

– Война. Следващия въпрос?

– Може ли да получа парите си, ако обичате? – тихо попита младата жена след кратко мълчание.

Той протегна ръка, предлагайки ѝ парите.

Тя също протегна своята, за да ги вземе.

Cineboom.bg