„Свидетел №8“ от Стив Кавана

Издателство ОБСИДИАН представя „Свидетел №8“ от Стив Кавана

Когато свидетелката на убийството е по-опасна от извършителя, Еди Флин е изправен пред смъртна заплаха

Руби Джонсън чисти домовете на милионери в елитен квартал на Манхатън. Преди баща ѝ да пропилее на хазарт огромното си наследство, тя също е живяла там. Била е богата като работодателите си. Те знаят това и ѝ имат доверие.

Докато се прибира една вечер, Руби става свидетел на убийство. Тя познава жертвата. Познава и убиеца. Но посочва за извършител друг човек, когато подава анонимен сигнал в полицията. Защото Руби не е тази, за която се представя.

Еди Флин, бивш дребен престъпник, а сега адвокат, поема защитата на обвиняемия. Той вярва, че този човек е невинен, въпреки че оръжието на убийството е намерено в неговия дом.

И докато Руби продължава своята смъртоносна игра, Еди трябва да се бори не само за клиента си, но и за собствения си живот. Защото един от босовете на нюйоркската мафия е обявил награда за главата му.

Стив Кавана е авторът на „Тринайсет“, „Съучастници“ и „Сделка за убийства“ и е носител на награда „Златен кинжал“ за най-добър криминален роман. През 2015 г. става част от програмата Amazon Rising Stars. Всички негови романи получават номинации за различни международни награди и често ги печелят. Прочут е по света с трилърите си за Еди Флин. Книгите на Кавана са четени от милиони и са преведени на над 30 езика. 

ОТКЪС

Има нещо сбъркано в Руби, така казваше навремето баба ѝ.

Напоследък Руби Джонсън често се сещаше за тези нейни думи. Отдавна не беше малко момиченце. Беше на двайсет и две, определено по-мъдра и може би по-осъзната. Често се улавяше да мисли, че не прилича на другите хора. Това се случваше в моменти като този.

Наближаваше полунощ. Тя седеше на кухненския плот и разбъркваше чаша с кафе. Кухнята беше два пъти по-голяма от апартамента, в който живееше. Въпросната кухня беше в къща на стойност трийсет и пет милиона долара в Горен Уест Сайд, Манхатън.

Чад и Лара Пулър трябваше да се приберат всеки момент. Те бяха сред новите клиенти на Руби, която от няколко месеца гледаше децата им на повикване. Шестгодишната Клара и неотдавна навършилата три Зара спяха в своите просторни, луксозно обзаведени стаи на горния етаж. Четиресет процента от доходите на Руби идваха от почасово гледане на деца. Работеше предимно като домашна помощница на богати семейства от Западна 74-та улица. Човек трябваше наистина да е адски богат, за да си купи къща тук. Игла да хвърлиш, щеше да падне върху преуспяващ продуцент от Бродуей, пластичен хирург, шеф на високотехнологична компания, член на съвета на директорите на гигантска корпорация от списъка на сп. „Форчън“ на 500-те най-големи фирми в света. Автомобилите, паркирани на улицата, струваха общо двайсет-трийсет милиона долара.

По-възрастните жители на квартала бяха израснали тук. Бяха представители на стари фамилии, които се радваха на богатство вече няколко поколения, а не парвенюта от крайните квартали, които само се преструваха на богати. Не, тези бяха много богати.

Богати като Крез.

Онова, което осигуряваше на Руби достъп до домовете им и възможност да се грижи за децата им, да мие подовете им или да пере дрехите им, беше споменът, че е била една от тях.

Преди много години тя наистина живееше тук. Не беше външен човек. Беше своя. Поне така смятаха те.

Навремето семейството ѝ имаше пари. Или най-малкото, баща ѝ беше успял да убеди останалите в това.

Само баба ѝ знаеше истината.

Руби продължаваше да разбърква кафето, вперила поглед в тъмната течност с разпенена сметана по средата.

Тя се замисли за баба си. Като малка сядаше на студените плочки в огромното фоайе и подслушваше разговорите, които възрастните водеха в дневната.

– Има нещо сбъркано в Руби – заяви веднъж баба ѝ.

Умна жена.

– Какво искаш да кажеш? Тиха и кротка е. Малко е затворена може би, но в нея няма нищо сбъркано – отвърна майка ѝ.

Руби усети отрицанието в гласа ѝ. Лекото потрепване на гласните струни. По онова време тя беше на десет, но долавяше, че думите на баба ѝ са засегнали майка ѝ много по-дълбоко, отколкото би признала някога. Спомените за баба ѝ бяха избледнели, защото тогава беше малка и невинна, но сега си спомни сцената достатъчно ясно. Баба ѝ винаги носеше по няколко изящни златни синджирчета, които често се оплитаха в гънките на провисналата кожа на врата ѝ. Винаги се обличаше в черно, сякаш постоянно оплакваше някого. Хлабавото ѝ чене потракваше, в резултат на което тя фъфлеше и провлачваше думите.

Но очите ѝ…

Баба ѝ имаше големи сини очи. С годините погледът ѝ помътня и тя сякаш започна да се взира в света през гъста мъгла, но въпреки това виждаше всичко. И винаги се вторачваше в Руби, когато тя влезеше в стаята ѝ. Старите ѝ сапфирени очи оживяваха, щом я зърнеха. В погледа на баба ѝ нямаше загриженост. Нито любопитство. Нито обич. Имаше по-скоро предпазливост. Бдителност. Баба ѝ я гледаше така, както други хора гледаха заблуден койот, влязъл в задния им двор.

Има нещо сбъркано в Руби.

Още тогава знаеше, че баба ѝ е права.

Отварянето на входната врата върна мислите ѝ към настоящето.

Тя извади лъжичката от чашата с кафе, пъхна я бързо в съдомиялната, затвори вратичката и се обърна рязко точно в момента, в който Чад и Лара влязоха. Руби се усмихна широко.

– Здравейте, как мина вечерта ви? – попита ги любезно.

– Отвратително. Лоша храна, скучни разговори… Тези галавечери са все едни и същи. Но поне каузата е добра – отвърна Лара, докато се подпираше на рамката на вратата и събуваше обувките си на висок ток.

Руби се загледа с възхищение в роклята ѝ. Елегантна, черна, скроена така, че да подчертава всяка извивка на тялото ѝ.

– Как са децата? – попита Чад, докато сваляше папийонката и разкопчаваше най-горното копче на ризата си.

– Спят. Такива ангелчета са… Току-що ви приготвих кафе. Винаги се връщате навреме – каза тя и подаде чашата на Чад. – Лара, искаш ли нещо?

– Само вода, благодаря. Не знам как Чад може да пие кафе по това време и да спи непробудно.

– Добри гени, предполагам – отвърна той.

Руби извади лед от хладилника, наля в една чаша исландска вода за десет долара бутилката и я подаде на Лара.

– Добре, ако това е всичко, мисля да си тръгвам – каза тя.

– Шофьорът ни може да те закара – предложи Лара.

– Не, няма нужда, благодаря ти. Вечерта е приятна, а и живея едва на десет преки от тук.

– Но някои части от твоя квартал…

Лара не довърши изречението. Искаше да каже, че Руби живее в опасен район, но от друга страна, щеше да бъде неособено вежливо да ѝ напомня, че адресът ѝ вече не е Западна 74-та улица. Семейство Пулър и всичките ѝ останали клиенти знаеха, че някога тя е живяла тук. Преди да се случи нещо лошо.

Въпреки това Руби беше една от тях. От старите фамилии със старите пари. Надеждна. На нея можеше да ѝ се има доверие.

– Не се притеснявайте, ще се оправя – каза тя. – Ако ви потрябвам утре, да знаете, че съм свободна. Обожавам тези прекрасни малки феи, които спят горе. Тооолкова са сладки.

– Децата вече имат програма за утре. Чад ще ги заведе в парка. Изпрати ми есемес колко ти дължим за днес и ще ти преведа парите – каза Лара.

– Чудесно, лека нощ. И приятни сънища.

Когато масивната махагонова врата се затвори зад гърба ѝ, миловидното изражение изчезна от лицето ѝ. Тя се спусна по стъпалата към улицата.

Утре Чад нямаше да успее да заведе децата никъде.

Руби извади телефона си и отвори папката със снимките. Беше преснела седмичните разписания и ангажиментите на всичките си клиенти. Някои от тях просто закрепваха с магнитчета списъци върху вратата на хладилника, други държаха малки бележници на масичката в хола, трети синхронизираха седмичния си график с разни приложения в Гугъл и Амазон, в които тя лесно можеше да влезе.

Утре Лара трябваше да отиде на маникюр в единайсет, след което да обядва с приятелки.

Чад щеше да играе скуош с Джеф в осем и половина сутринта, а после да заведе децата в парка.

Бавно действащото лекарство с еметичен ефект, което Руби беше добавила в кафето на Чад, щеше да го накара да си изповръща червата само след няколко часа. Тя очакваше Лара да ѝ изпрати съобщение към девет сутринта, за да я уведоми, че мъжът ѝ е болен, и да я попита може ли да гледа децата през деня.

Руби получаваше повече, когато работеше в събота, а тя се нуждаеше от пари.

Можеше да приложи този малък трик само веднъж или два пъти на дадено семейство. В случая Чад щеше да обвини храната на онази галавечеря. Миналата пролет беше успяла да си осигури ангажименти за всяка събота, след като беше използвала същия медикамент в четири различни семейства. Огнището на норовирус, открито в училището на децата им, ѝ беше осигурило идеално прикритие.

Тя стоеше на тротоара и оглеждаше къщите от двете страни на улицата. Беше прекарала достатъчно време в домовете на тези хора, и то без да я наблюдават. Познаваше отлично съдържанието на аптечките в баните им, скриновете с бельото им, дневниците им, знаеше паролите на електронните им пощи, историята на търсенията им в интернет, а в някои случаи дори съдържанието на есемесите, които изпращаха и получаваха. Знаеше най-съкровените им мисли…

Техните тайни.

За нея знанието беше сила. Още един урок, който беше научила от баба си. Да, тя знаеше твърде много за живота на хората от тази улица, но това не ѝ помагаше да разреши най-големия си проблем.

Защото Руби беше изпаднала в беда. И беше прекарала месеци наред в среднощни тревоги, размисли и терзания, понякога до три сутринта. Правеше отчаяни опити да намери изход.

Бяха ѝ хрумнали различни идеи. Но никоя от тях не решаваше проблема. Всяка вечер, докато крачеше нервно из стаичката си, тъй като не можеше да заспи, Руби се изпълваше с все по-голяма омраза към жителите на Западна 74-та улица. Нощното ходене напред-назад ѝ помагаше. Това малко физическо усилие поне ѝ създаваше илюзията, че прави нещо.

Тя си пое дълбоко дъх и дробовете ѝ се изпълниха със свежия мирис след пролетния дъжд по притихналите улици на Манхатън. Закрачи към дома си, като остави мислите си да се реят накъдето пожелаят. Докато минаваше покрай къщите, хвърляше поглед към еркерните прозорци на старите фасади от кафяв пясъчник и броеше клиентите си един по един.

Руби Джонсън работеше в почти половината къщи на тази улица. Семействата, които не ползваха услугите ѝ, имаха детегледачки, които живееха в домовете им, и разчитаха на фирми за професионално почистване. Но рано или късно и те щяха да се обърнат към нея. Съседите обсъждаха подобни неща. Дори си бяха създали група в „УотсЪп“, в която членуваха повечето семейства от квартала. Руби се радваше на толкова добра репутация, че един клиент дори я беше включил в чата.

Беше минавала по тази улица повече пъти, отколкото можеше да си спомни. Когато беше малка, тя сe чувстваше тук у дома си. Това беше нейната улица, с нейните приятели и съседи, макар тогава още да не ги познаваше всичките. Но мястото ѝ беше сред тях. Ала това беше някога, в доброто старо време.

Руби помнеше и лошите времена. Така ги наричаше майка ѝ.

Една вечер тя помоли дъщеря си да седне до нея и ѝ обясни, че в живота им ще настъпят известни промени. Парите изведнъж се превърнали в проблем. Баща ѝ допуснал грешка. Подобно на повечето деца на богати семейства Руби никога не се беше замисляла за парите. Те просто не свършваха, както водата в чешмата например. И нямаше причина да се замисля за тях. В дните и седмиците, последвали този разговор, тя беше вървяла по същата улица, но в различно настроение. Беше поглеждала през същите прозорци, задавайки си въпроса защо животът им трябва да се промени.

Сега се питаше как би живяла, ако не ѝ се налагаше постоянно да се тревожи за пари. Как би се чувствала като напълно свободен човек?

Cineboom.bg