„Портретът на Борджия“ от Дейвид Хюсън – втора книга от поредицата „Мистерии във Венеция“

ИК Хермес представя „Портретът на Борджия“ от Дейвид Хюсън – втора книга от поредицата „Мистерии във Венеция“

Завладяваща история за аристократично семейство, легендарна картина и прокълнат дворец. 

За автора

Дейвид Хюсън е роден в Англия. Работил е като журналист в The Times, Independent, Sunday Times и др. Голямата му мечта обаче е да стане писател и той не се отказва от нея. Днес има издадени над 30 романа, преведени на повече от 15 езика.

През последните години участва в създаването на оригинални аудио сюжети към платформата за аудио книги Audible. През 2009 г. получава Наградата на Американската библиотечна асоциация за най-добър жанров роман в категория „Мистерии“. През 2024 г. е част от първото издание на литературния фестивал Venice Noir, събрал на едно място изтъкнати писатели от цял свят, които споделят страстта към криминалния жанр и историята на Венеция.

След успеха на „Убийствата на Медичи“ Дейвид Хюсън се завръща с нов роман от поредицата „Мистерии във Венеция“. В „Портрета на Борджия“ британският архивист Арнолд Клоувър тръгва по следите на изгубения преди векове портрет на една от най-противоречивите женски фигури на Италианския ренесанс – Лукреция Борджия. 

Отзиви

„Мистериозно убийство, обиколка из Венеция, урок по италианска история и вълнуващ разказ за любов, загуба и отмъщение.“

– Booklist

„Любовно писмо за онази Венеция, която повечето туристи никога не са виждали.“

– Deadly Pleasures Mystery Magazine 

„Поздравления за Дейвид Хюсън – комбинацията от задълбочени изследвания, фикция и апетитна италианска кухня е впечатляваща. Книгата ще се хареса на почитателите на  Дона Леон и Хенри Джеймс.“

– The Times

„Въображението на Хюсън никога не спи.“

– Sunday Times

За книгата

Когато Лизи Хокър наема пенсионирания архивист Арнолд Клоувър, за да ѝ помогне с пословичната венецианска бюрокрация, тя дори не подозира за опасните семейни тайни, които могат да застрашат живота ѝ.

Майката на Лизи, мистериозно изчезнала преди трийсет години, е смятана за мъртва. Заедно с нея изчезва и безценна картина – легендарен еротичен портрет на Лукреция Борджия, завладявал мъжкото въображение в продължение на векове.

Сега Лизи е единствената наследница на „Ка’ Скаки“ – старинен венециански дворец на ръба на разрухата, където миналото се спотайва във всеки ъгъл. В тайна крипта под палацото е намерено тяло и озадачаващ документ, разкриващ една от авантюрите на Казанова и улики за местонахождението на мистериозната картина.

Арнолд и Лизи се впускат в търсене на изгубения портрет на Лукреция и скоро осъзнават, че не са единствените. Някои тайни обаче трябва да останат скрити, защото разнищването им може да има смъртоносни последици.

Откъс

ФЕРАГОСТО. Това беше първото ми участие в ежегодния летен празник, откакто се преместих във Венеция след смъртта на съпругата ми предишната година. Потърсих този термин веднага щом го чух. Както винаги в Италия, древната история почука на вратата. Преди две хиляди години празникът е възникнал под името Feriae Augusti в чест на императора, който дарил празника на нацията, а името си – на месеца. Почивка от работа в разгара на най-горещата част от лятото, време за отдих, партита и конни надбягвания – прочутото състезание „Палио дел’Асунта“ в Сиена например е оцеляло и до днес.

Мусолини си бе въобразил, че е прероден римски император, и бе възродил Ферагосто като важна част от годишния празничен календар – три дни в средата на август, когато фабриките и предприятията затваряли и обикновените италианци се наслаждавали на почивка; безплатни влакове до плажа, множество културни забележителности, отдих от тежката работа. Традицията продължила и след убийството на Дучето в края на войната. В средата на август в целия град магазините, баровете и ресторантите затварят врати, а собствениците и персоналът се отправят към прохладата на планината или морето. В градчето остават тези, които трябва да се грижат за „крепостта“, заедно с тълпите от потни туристи, мрънкащи заради жегата – как може да е трийсет градуса? – цената на джелатото и факта, че повечето места, които са си отбелязали за задължително посещение вечер, са затворени.

Освен Лука и приятелката ми от карабинерите Валентина Фабри почти всички мои познати в града бяха заминали към някой плаж, за да се наслаждават на бриза, или в прохладните Доломити. Франко – съпругът на Валентина, беше затворил луксозния си ресторант „Палячото“, който се намираше на не повече от две минути пеша от „Ка’ Скаки“, и бе заминал на почивка с лодка в Сардиния с двете им деца. Дори да бе недоволна, че е останала във Венеция, Валентина не го показваше. Както щях да науча много скоро, мистерията около странното наследство на Лизи Хокър – разпадащия се дворец, играеше немалка роля за това.

Тъкмо се чудех дали и аз да не хвана автобус до някое място в Доломитите, когато Валентина ми се обади и ме помоли да помогна на сънародничка британка, озовала се в доста затруднено положение: не говорела италиански и не разбирала как работят местните чиновници, била сама във Венеция, нямала много пари и се нуждаела от приятел. Лизи предложи да ми плаща по десет евро на час – е, щеше да плати, когато се сдобиеше с пари. Аз не бързах. А и когато научих за нейната ситуация, любопитството ми надделя. В сърцето си бях все същият любознателен професионален архивист, изследовател на документи и звена, които са свързани в историята. Да, налагаше се да присъствам на досадни срещи с адвокати и Енцо Канале, но цената беше малка и срещу нея щях да премина през желязната врата на прословутото прокълнато палацо.

Естествено, нямах представа в какво се забърквам. Което обикновено е повтарящ се мотив в живота ми.

Лизи била на пет години, когато Лучия Скаки изчезнала. За момента знаех само това. Очевидно тя не желаеше да сподели повече – дори ако имаше какво още да каже, в което не бях сигурен. Енцо Канале бе завел съдебно дело, в което твърдеше, че Лучия е започнала преговори да му продаде „Ка’ Скаки“. Но Час Хокър, бащата на Лизи, оспорил сделката. Скоро обаче навлязъл в пагубната спирала на финансови проблеми и пристрастявания. И както призна Лизи – единствената конкретна информация, с която успях да се сдобия – имаше още един, на пръв поглед неразрешим проблем, свързан с правото на собственост върху двореца. Макар хората да вярваха, че Лучия Скаки се е самоубила, никога не се бяха появили доказателства за това, не бе намерено и тяло. Що се отнася до закона, тя продължаваше да се води изчезнало лице. Съпругът ѝ така и не се обърнал към съда, за да я обяви за мъртва, така че имотът никога не бе преминавал официално към него. Съдебният процес на Канале, както и почти всичко останало, свързано с тази малка сграда между „Гугенхайм“ и „Салуте“, бе стигнал до задънена улица – както юридически, така и практически.

И така дворецът си седеше затворен и рушащ се, докато Луиджи Баларин не се намеси от името на градските власти. Все пак не можеха да позволят една историческа сграда като „Ка’ Скаки“ да рухне в Канал Гранде. Наред със слуховете за проклятия, усилено се спекулираше и с богатствата, които фамилията навярно бе натрупала през годините и бе скрила зад мраморните стени. През изминалите векове фамилията Скаки се замесила с финанси и машинации, довели до възхода на Медичите във Флоренция и Гонзага в Мантуа, както и в сложната политика, вследствие на която Неаполитанското кралство бива въвлечено във война между испанците и французите. Неколцина от мъжете във фамилията са носили червените шапки на ватикански кардинали – един от тях за малко да получи и папската тиара, но неговият съперник, който бил подкрепян от французите, дал по-големи подкупи на нужните хора. Някои от жените Скаки, почти всички прочути с красотата си, се омъжили в най-добрите семейства в Европа.

Някога това е било едно от най-прочутите семейства в Италия. Сега бе останала една-единствена Скаки, самотна жена, в чиито джобове подрънкваха дребни монети. И тя не разбираше нито дума на италиански и не понасяше да я наричат с титлата й, дадена по наследство.

Венеция е нещо повече от място – тя е цял свят.

Интервю с Дейвид Хюсън, автор на „Портретът на Борджия“ 

Умишлено ли разкривате нови черти от характера на героите си с всяка следваща книга? Можете ли да ни загатнете какво предстои за Арнолд Клоувър и неговите приятели Лука Волпети и Валентина Фабри?

Героите трябва да израстват с всяка книга, в противен случай читателят не ги усеща „реални“. В първия роман Арнолд неотдавна е изгубил съпругата си и полага усилия да си стъпи на краката, сам, в нов град, който е много по-различен от предишния му дом. Когато го срещаме отново в „Портретът на Борджия“, той е по-улегнал и решителен, и по-склонен да се гмурне в мистериите на чудатия свят, който го заобикаля.

Що се отнася до това какво му предстои… Тази информация ще запазя в тайна. Персонажът му проявява повече инициатива, разследванията го привличат. Което, като се има предвид склонността му да се забърква в сложни и понякога скандални ситуации, би трябвало да доведе до една изключително интересна следваща история.

„Портретът на Борджия“ прилича на литературна картография, тъй като сюжетът проследява героите, докато те вървят по следите на мистериозен пъзел. Използвахте ли картата на Венеция, за да планирате посоката им? Или извикахте маршрута изцяло в ума си?

Поставих си голямо предизвикателство с този роман. Исках да създам загадка, която може да бъде разплетена само чрез откриване на някои реално съществуващи и чудати места из Венеция.

По време на няколко мои пътувания извървях всяка стъпка от дългия маршрут на Арнолд и Лизи – кръг който започва от Кастело, минава през Канал Гранде и стига до Дорсодуро, след това Санта Кроче и Канареджо, с цел да очертая странния пъзел. И да, имам карта на всички необикновени места, които срещат по пътя си – всички с изключение на едно са истински. Но умишлено реших да не споделям това в книгата. Единственият начин хората да извлекат максимална полза и удоволствие от загадъчните местенца на Венеция е те сами да ги открият. А за всеки, който иска да тръгне по маршрута „Портретът на Борджия“, както аз го наричам, нека ви дам един съвет. Вземете си удобни обувки!

Освен майсторски написаната криминална история, „Портретът на Борджия“ е и чудесен пътеводител към някои от не толкова известните места за хранене във Венеция, които пък предлагат най-вкусната местна кухня. Уведомихте  ли ресторантите, че са споменати в книгата? Притеснявате ли се, че любимите ви заведения могат да станат твърде популярни след публикуването на книгата?

Когато става въпрос за истински места, авторът винаги е изправен пред дилемата дали да ги прикрие под друго име и да изтърпи въпросите на читателите за съществуването им, или още от началото да си каже „Ето тук е остерия „Пуни“, там „Ал Фраска“. Аз избрах второто. Но никога не се представям на хората там. Предпочитам да съм анонимен, което за съжаление напоследък става все по-невъзможно. Дали се притеснявам, че ще станат твърде популярни? Не съвсем. Повечето от тях вече са добре познати на всеки, който е ценител на добрата храна. Просто не се намират в центъра, където туризмът е най-развит – Сан Марко и Риалто са райони, които избягвам, когато имам възможност.

Завръзката и интригата с Лукреция Борджия са завладяващи. Как избирате историческо събитие, около което да изградите сюжета си?

Избрах Борджиите, за да напомня, че Венеция в продължение на векове е била от ключово значение не само за Италия, но и за цяла Европа. Множество влиятелни личности са свързани с града. В тази книга читателите ще срещнат Лорд Байрон, художника Модиляни, издателя Алдо Мануцио, любопитният английски писател Фредерик Ролф и легендарната Лукреция Борджия, представена чрез любовната си афера с известния венециански интелектуалец Пиетро Бембо.

Освен това ми се искаше да накарам хората да възприемат града извън очевидното – известните обекти и тълпите туристи. Венеция е нещо повече от място – тя е цял свят. Дори след три десетилетия, през които често съм я посещавал, вярвам, че имам още какво да откривам.

„Портретът на Борджия“ представя Венеция като невъзможен лабиринт с необикновени дестинации. Тези мистериозни места бяха ли ви известни, преди да започнете да пишете, или ги проучихте специално за тази книга?

Знаех за някои от тях, но си поставих за цел да открия места и забележителности, които са непознати дори и на заклетите любители на Венеция. За тази цел намерих няколко стари книги от времето преди масовия туризъм и се разрових из стари документи и сайтове в интернет. Открих един чудесен уебсайт посветен на църквите във Венеция, който се оказа безценен източник. Като бивш журналист, проучването ми е втора природа. Удивително е какво може да се намери, ако човек се задълбочи.

В края на книгата Лука Волпети възкликва: „Червеният свещеник! Откровения!“ Това означава ли, че ще има трета книга за британския архивист? Можем ли да очакваме появата на Вивалди?

Както някой беше казал… мислете си каквото искате, аз не мога да коментирам!

Cineboom.bg