Питър Франкопан изследва как климатът оформя човешката история в „Преобразената Земя“

След като с „Пътищата на коприната“ преосмисли глобалната история, обръщайки внимание на често пренебрегваната, а всъщност незаобиколима роля на Изтока, изтъкнатият историк Питър Франкопан отново ни приканва да погледнем с нов и различен поглед отвъд познатия разказ за историята на човечеството  – защото тя се развива на фон, който често остава пренебрегван, а именно климатичните промени през хилядолетията.

„Преобразената Земя“ (изд. Сиела) е вълнуващо интелектуално пътешествие през вековете, което разкрива как климатът, природните катаклизми и човешката намеса в околната среда не само съпътстват историята на държави и народи, но всъщност я направляват, ускоряват, забавят и понякога дори прекратяват. „Както лекарят има нужда от анамнеза, преди да предпише лечение, така и ние трябва да познаваме причините за състоянието на нашия свят, ако искаме да го спасим“, пише Франкопан.

Във време, когато изменението на климата е не само научен, но и политически, морален и екзистенциален проблем, тази книга предлага глобален и дългосрочен поглед от праисторията до наши дни, от древните цивилизации до съвременната глобална общност. С размах, присъщ на малцина съвременни историци, Франкопан разказва как вулканични изригвания, наводнения, слънчеви цикли и миграции на климатични зони са пренареждали граници, предизвиквали войни, вдъхновявали религии и променяли езиците, на които говорим.

С изключителна широта на погледа и с обичайното си внимание към детайла, Питър Франкопан ни кани да преосмислим какво означава да бъдеш част от глобалната екосистема – не като външен наблюдател, а като активен участник в нейното преоформяне. В „Преобразената Земя“ се срещат науката и разказът, данните и историите – от древните мусони в Индия до съвременните екологични кризи в градовете, от ледниците на Гренландия до горите на Амазония. Всичко е история и нищо не е вън от нея.

Достъпно написана и тревожно актуална, тази книга не е катастрофичен манифест, а задълбочен анализ, написан с историческа мъдрост и ерудиция, който поставя нашите съвременни опасения в контекст. Тя е покана да погледнем на бъдещето не с паника, а с разбиране, защото то е здраво свързано с изборите – и грешките – на миналото. И трябва да го познаваме, за да посрещнем предизвикателствата на настоящето.

Из „Преобразената земя“ от Питър Франкопан

Въведение

Три неща оказват постоянно влияние върху умовете на хората: климатът, управлението и религията.

Волтер, „Есе за нравите и духа на народите“ (1756 г.)

В началото на „Изгубеният рай“ Джон Милтън пише, че първото неподчинение на човека е да изяде плода от онова забранено дърво в Райската градина. Решението носи смърт и страдание на света. Загубата на рая превръща земята от място на красота и изобилие в място на скръб и тъга, където мирът и покоят не виреят, надеждата никога не идва, а животът се превръща в „безкрайно мъчение“¹.

Епичната поема на Милтън, публикувана за първи път през втората половина на XVII век, е преразказ на историята, появяваща се в началото на библейската книга Битие. Тя обяснява как хората сами се обричат на унищожение, като допускат да бъдат изкушени от коварната змия. Адам и Ева завещават на всички бъдещи поколения съществуване, съпроводено от екологични предизвикателства, където околната среда невинаги е благоприятна, храната е трудна за намиране, а хората трябва да работят, вместо да получават наготово благата си от Бога. Раят е изгубен.

Днес начините, по които обработваме земята, експлоатираме природните ресурси и третираме устойчивостта, са тема на бурни дискусии, не на последно място защото мнозина вярват, че човешката дейност е толкова обширна и вредна, че променя климата. Тази книга има за цел да разгледа как нашата планета, нашият ограден парк (което е буквалното значение на paradeisos, гръцката дума за „рай“), се е променяла от началото на съществуването си, понякога в резултат на човешки начинания, но също и заради множество други фактори и влияния, които невинаги разбираме напълно. Ще видим как нашият свят е обект на постоянен преход и трансформация, защото извън Райската градина времето никога не спира.

Първият ми сблъсък с въздействието на човека върху околната среда и изменението на климата дойде покрай детската новинарска програма на BBC, наречена John Craven’s Newsround. Когато бях малък, тя се излъчваше ежедневно в Обединеното кралство и целта ѝ бе да покаже на младите зрители случващото се по света извън Британските острови. Беше сред малкото предавания, които моите родители позволяваха на мен, братята и сестрите ми да гледаме, докато растяхме. От нея научих за страданията на хората под властта на Червените кхмери, за заплетените близкоизточни проблеми и за реалнос-тите на Студената война.

Една от темите, които се обсъждаха редовно в края на 70-те и началото на 80-те, бяха киселинните дъждове. Спомням си колко ужасен бях от вида на дърветата без листа и от мисълта, че човешката дейност е виновна за унищожаването на природата. Самата мисъл, че фабриките изхвърлят вещества, които опустошават гори, убиват животни и отравят земята, ми се струваше шокираща. Дори като невръстно момче за мен бе очевидно, че изборите, които правим, произвеждайки стоки и продукти, оказват дългосрочен ефект върху всички нас.

Притесненията ми допълнително се подсилваха от страха от вой-на – аз принадлежа към поколение, възпитано да вярва, че всеки момент може да избухне ядрен конфликт между Съединените щати и Съветския съюз, който да доведе до смърт и опустошение не само заради детонацията на безброй междуконтинентални балистични ракети, но и заради ядрената зима, която ще настъпи впоследствие. Един филм, „Когато вятърът задуха“, излезе на екран в средата на 80-те. Той рисуваше трогателна картина на тъга, страдание, глад и смърт, причинени от склонността на човечеството да създава оръжия за масово унищожение, способни да убият милиони и да променят климата на земята толкова драстично, че самото оцеляване да стане чудо.

Ядрените експлозии обещаваха да замърсят атмосферата с прах и радиоактивни частици до такава степен, че да блокират слънчевата светлина. Температурите щяха да паднат под нулата, в резултат на което много растения да умрат. Животните и хората щяха да са обречени не само на убийствено облъчване, но също на студ и глад. Идеята беше, че ако все пак преминем през апокалипсиса и се окажем сред оцелелите, един ден климатът ще се възстанови. Тогава трябваше да се види колко хора са останали и всичко да започне отначало.

Имаше и действителни събития, най-драматичното от които бе аварията през 1986 г. в Чернобилската атомна електроцентрала в днешна Украйна. Докладите за случилото се дни наред бяха упорито отричани от съветските власти и идваха като напомняне, че погрешните изчисления, лошите преценки и некомпетентността могат да повлия-ят на света, в който живеем. През следващите месеци изучавах карти на радиоактивното замърсяване, внимавах с какво се храня и болезнено ясно осъзнавах опасността от потенциалната промяна на климата.

Тогава прекарвахме ваканциите край едно езеро насред Швеция и си казвахме, че ще избягаме там, ако някога избухне ядрена война. Швеция не е сред най-топлите страни, особено през зимата, но аз се успокоявах с мисълта, че поне ще бъда встрани от пътя на войниците, танковете и ракетите. Един допълнителен плюс беше, че боровинките, които и до днес са любимият ми плод, издържат на студ. Държах до леглото си малка раница, чието съдържание обновявах всяка година в зависимост от нуждите, за да съм готов, когато (не ако) бедствието настъпи. Вътре имаше блокче шоколад, швейцарско ножче, за да си правя лъкове и стрели, вълнени ръкавици, тесте карти, три топки, две химикалки (в случай че едната спре) и хартия за писане.

В крайна сметка подготовките ми се оказаха ненужни, но днес знаем, че на моменти това се е дължало на чист късмет. Изстрелванията на ракети са се разминавали на косъм, а причините са били най-различни – мечки, събарящи телени огради в търсене на храна, недоразумения около военни учения, каращи едната страна да смята, че другата я напада, или метеорологичните балони, погрешно идентифицирани като балистични ракети. Израснах в свят на тревоги, бедствия и човешки грешки.

Имаше и редица други неща, които ме плашеха – 70-те и 80-те години на миналия век бяха време на несправедливост и омраза, нестабилност, тероризъм, глад и геноцид, но екологията и климатичните изменения бележеха постоянно присъствие като текущи проблеми, които тепърва ще се влошават. Беше ясно, че за в бъдеще най-вероятно ще живеем на по-враждебна, по-нестабилна и по-опасна планета, независимо дали заради въоръжени конфликти, или мащабни аварии.

Тогава и през ум не ми е минавало, че краят на Студената война ще доведе до още по-голямо нарушаване на екологичното равновесие, нито че засиленото икономическо сътрудничество ще предизвика допълнително повишаване на нивата на въглеродни емисии и глобално затопляне. Бях възпитан да вярвам, че бедствието произтича от ужасите на войната, докато мирът и хармонията са решение, а не част от проблема. Така едно пътуване, започнало преди много години с детско телевизионно предаване, ме накара все повече да се замисля за човешката намеса, за това как се е променял климатът в миналото и за ролята, която е изиграл при оформянето на световната история.

Cineboom.bg