„Огнена птица“ от Джулиет Крос

Издателство Ибис представя „Огнена птица“ от Джулиет Крос

Епичен и изпепеляващ мрачен романтичен роман, в който дракони управляват Древен Рим… 

Римският генерал Юлианус е известен със своята мощ и лидерски качества. Един ден, по време на пиршество, съдбата го среща със загадъчната танцьорка Малина. Тя пленява сърцето му със своята грация и мистериозност и макар пътищата им бързо да се разделят, той ѝ подарява специален талисман.

Години по-късно и напълно неочаквано двамата отново се срещат, но този път на бойното поле като врагове. Животът ѝ е застрашен и Юлиан действа инстинктивно, като приема драконовата си форма, за да я спаси. Но освен красота Малина притежава сила и смелост, както и тайна дарба, която я прави изключително опасна за враговете ѝ.

И докато двамата се опитват да оцелеят в свят, в който жесток император управлява с твърда и безмилостна ръка, а жаждата му за власт сее смърт и разруха, любовта им ще разпали огнена буря, която може да завърши с разбито сърце или със смърт. Или и с двете.

 ОТКЪС

Пролог

МАЛИНА

Дакия, 53 г. пр.н.е.

– Mалина – изсъска сестра ми. – Vino aici!^[1]

Без да обръщам внимание, че ме вика, продължих да се взирам през отвора на палатката. Множеството се бе скупчило още по-плътно около сцената, където Ханзи отметна глава назад и плъзна меча в гърлото си. Разнесоха се възторжени ръкопляскания.

– Малина!

Най-сетне пуснах парчето плат, закриващо отвора на палатката. Лийла свали кърпата си за глава и черните вълни на косата ѝ се посипаха по раменете ѝ. Аз се тръшнах на дървеното столче и я загледах с неприкрита завист. Нашата буника, баба ни, ѝ бе подарила пъстроцветната басма в деня на годежа ѝ преди месец. Сърцето ми и досега се свиваше от завист при вида ѝ.

– Защо ме гледаш така, bebeluș?

– Иска ми се да престанеш да ме наричаш „бебе“.

Лийла наклони глава на една страна и се усмихна по своя майчински начин, а после взе парче каял.

– Затвори очи.

Подчиних се с въздишка, а Лийла се залови да очертае левия ми клепач.

– Ще ми кажеш ли за какво са тези въздишки? Открай време обичаш да танцуваш пред хората. – Долавях усмивката в гласа ѝ. – А хората те обожават.

– Не е това. Просто… мама и татко ми липсват. Липсва ми домът ни. – И не исках нищо да се променя. Всичко щеше да се промени, когато тя се омъжеше за Жардани.

Обикновено родителите ни пътуваха с нас. Повечето от клана ни бяха с кервана ни. Само че наближаваше зима и имаше много работа, преди да дойдат снеговете. Родителите ни и неколцина от по-възрастните членове на клана бяха останали у дома. Керванът ни беше описал малък кръг през долината под южната част на Карпатите. Тези последни припечелени пари щяха да ни послужат добре през зимните месеци.

Както беше правила много пъти преди, Лийла размаза каяла, за да подсили сенките в ъгълчетата на очите ми.

– Това е последното село. Утре вдигаме стана и поемаме към дома. – Тя се засмя гърлено. – Не можеш обаче да ме заб-лудиш. Този живот ще ти липсва.

Лийла приключи с грима ми и се залови да разреше косата ми, както правеше, преди да се влюби и да започне да прекарва цялото си време с Жардани.

Погледът ми се спусна към скута ми, проследявайки сложния рисунък на златните нишки в червената ми фуста. Златните и сребърни пендари, пришити в ярката материя, примигваха на светлината на фенера. Буника бе изтъкала пищно украсената вълнена пола така, че тя се издуваше в съвършени малки дъги, когато се въртях в кръг на сцената.

Изправих се и пригладих бялата си блуза; златната звездообразна бродерия се спускаше на изящни вълни надолу към фустата ми, създавайки непрекъсван десен, който подчертаваше фигурата ми.

– Какво искаш да кажеш?

– Ти си приключенка, Мина. И си прекалено любопитна за твое собствено добро.

Свих рамене.

– Светът е интересно място.

– Както и опасно. Особено за едно седемнайсетгодишно момиче. – Тъмните ѝ очи се плъзнаха по тялото ми и тя сбърчи вежди. – Момиче, което изглежда много по-голямо.

Вярно бе, че бях наследила повече извивки от майка ни, отколкото Лийла. Двете бяхме коренни противоположнос-ти. Лийла беше сладка и мила като баща ни. Аз притежавах дързостта и избухливия нрав на майка ни.

– Почти на осемнайсет съм – възразих.

– Неомъжена и незакриляна.

Това напомняне изобщо не ми хареса. Лийла много скоро щеше да се омъжи и майка ни вече намекваше, че е мой ред. Исках просто всичко да си остане както досега, но това изглеждаше невъзможно.

Някой повдигна рязко парчето плат, закриващо отвора на палатката, и Жардани изпълни входа – буреносна гримаса помрачаваше лицето му, широките му рамене бяха нап-регнати.

Лийла се изпъна.

– Какво има?

– Римляни.

Гърлото ми пресъхна, сърцето ми заби учестено от страх.

– Има ли… – Преглътнах с усилие, неспособна да довърша въпроса. Ала Жардани разбра какво питам.

– Да – изръмжа. – Един от тях е центурион.

Палатката се отвори отново. Кизи и Костаня се появиха зад внушителната фигура на Жардани.

– Римляните са тук – прошепна Кизи.

– За да гледат представлението – довърши Костаня.

Сестрите ни близначки, с една година по-малки от мен.

– Откъде се взеха? – Красивите очи на Лийла бяха широко отворени и искряха. – Не сме чули нищо за въстание.

Не. Този регион беше населен с верни поданици на императора. Стига да плащахме данъците си на Игникулус, римляните не ни закачаха. Не бяхме глупаци.

Жардани поклати глава.

– Има римска провинция от другата страна на Дунав, на трийсет левги от тук. Възможно е да са съгледвачи.

– Колко са? – попитах.

– Само четирима – отвърна Жардани. – Но онзи центурион… – Той поклати глава, понижавайки глас до дрезгав шепот. – Стига да поиска, може да убие всички ни.

Минах покрай него и близначките и надникнах през отвора на палатката. Зърнах римляните да се разхождат сред тълпата близо до сцената. Тримата войници се смееха, очевидно забавлявайки се с жонглирането на Ханзи, но не и центурионът, който вървеше бавно след тях. Червеното му наметало свидетелстваше за високопоставеното му положение. Беше по-едър от Жардани. От ремъка, препасан през гърдите му, стърчеше изкусно изработената дръжка на гладиус.

Движенията му бяха плавни, гъвкави, като на ловец, прокрадващ се към плячката си. Лицето му тънеше в сянка, докато не мина покрай една факла. Поех си дъх на пресекулки.

Лицето му беше твърде кораво, твърде остро, твърде пленяващо. Създателят му го бе изковал с безкомпромисно острие, извайвайки го в звяр на неоспоримо могъщество и ужасяваща красота. Беше спрял малко встрани от първия ред на публиката, тъмните му очи обхождаха множеството. Потрепващият пламък на факлата играеше по чертите му като милувка на любовница. И тогава то се случи. Пламъкът улови златните дълбини на ирисите му, докосвайки свръхестествения прозорец към душата му. Ако изобщо имаше такава.

Изпуснах дъха, който бях задържала, знаейки, че пред мен стои легендарно създание. Звяр, който ни изпълваше с огнени кошмари, който върлуваше из света и вземаше каквото и когото си поиска.

– Дракон – прошепнах.

Зад мен Кизи изписка.

– Какво ще правим? – прошепна Костаня.

Жардани махна на север.

– Промъкнете се до мястото, където лагерувахме снощи. Чакайте ме там.

– Не. – Последвах инстинктите си, преценявайки ситуацията за миг. – Всички знаят и очакват сестрите Бихари да закрият представлението. Множеството навън ни очаква. Ако побегнем и се скрием, тълпата ще се ядоса и римляните ще усетят, че нещо не е наред.

– Но Малина… – Брадичката на Кизи трепереше. – Той е… е…

– Да. Знам. И колко далеч ще стигнем според теб, ако побегнем и се скрием в гората като крадци в нощта? Ако закрием представлението без последното изпълнение, селяните ще поискат да им върнем парите и ще избухне недоволство.

Впих очи в Жардани, който отвърна на погледа ми, премисляйки безмълвно нещата. Най-сетне изруга под носа си и наведе глава, отпуснал ръце на хълбоците си.

Лийла пристъпи напред с напрегнато изражение.

– Какво чувстваш?

Освен буника тя бе единствената, която говореше открито за дарбата ми. Но дори и те го правеха единствено пред членове на семейството ни. Да бъдеш емпат, криеше своите опасности.

Обърнах лице към отвора на палатката и затворих очи. Открих тишината в себе си и посегнах към шумната тълпа навън, докосвайки жизнената светлина на всеки от тях. С помощта на дарбата си можех да разчитам уникалната същност, която струеше от всеки човек.

Открих центуриона, разпознавайки го по ярката потентност на жизнената му сила, и емпатската ми дарба потрепери. Докато прониквах по-дълбоко, по кожата ми изби трескава пот, ярка нишка на могъщество минаваше през невидимата връзка между нас. Не долових и следа от гняв, враждебност или агресия. Трудно бе да съм сигурна от това разстояние, но изгледите ни като че ли бяха добри.

Отворих очи и се обърнах към другите, поклащайки глава.

– Никаква агресия.

Жардани кимна отсечено и дойде по-близо до Лийла.

– Недейте да танцувате твърде дълго и се дръжте настрани от него. – Той улови лицето ѝ с тежките си длани и го повдигна, за да я накара да го погледне. – Бъди внимателна, iubirea mea.

Извърнах очи от интимния жест. Жардани беше добър човек и обожаваше сестра ми. В крайна сметка щях да му простя, задето ми я отнемаше. Сега обаче цялото ми внимание беше насочено към множеството, което надаваше възторжени възгласи. Надникнах навън и видях Ханзи да завършва впечатляващото си изпълнение, като жонглира с пламтящи факли.

– Време е – подвикнах през рамо.

Близначките кимнаха и извадиха метални зилове^[2] от една кошница на полицата, надявайки ги на палците и средните си пръсти. Аз не го направих, защото за моята част от изпълнението ръцете ми трябваше да са свободни.

– Много добре – обади се Лийла с майчинския си тон. – Да вървим, момичета.

Като по даден знак откъм сцената долетяха първите сладостни трели от лютнята на Йоска. След тях напевният ритъм, който ръцете на Рукели изтръгваха от тамбурината, накара множеството да притихне. Хипнотичните ритми на тамбурина и пленителните трели на лютнята приковаха вниманието на всички към сцената. Ние четирите се шмугнахме в сенките зад нея.

Ханзи беше там, облян в пот от изпълнението си, но както винаги, ни отправя ярка усмивка. Още по-ярка за мен.

Близначките скочиха на сцената преди мен и Лийла, потраквайки със зиловете в синхрон с мелодията на Йоска и Рукели.

– Baftӑ! – Ханзи ми намигна и стисна рамото ми с твърдата си ръка.

– Не ми е нужен късмет – отвърнах с усмивка и поех по стъпалата.

С вирната брадичка и изпънат гръб, едното ми рамо – леко наведено, аз излязох на сцената, боса въпреки хладния въздух. Лийла се въртеше ритмично в кръг в центъра на сцената, а обшитата ѝ с мъниста синя пола се вълнуваше като искряща морска вълна. Спиращата ѝ дъха красота бе приковала всички погледи; Кизи и Костаня следваха движенията ѝ. Запленяваща сцена.

Останах назад, като се усмихвах и полюлявах леко, пляскайки с ръце в ритъма на мелодията, опитвайки се да остана незабелязана, докато Лийла танцуваше своята част, пленявайки публиката с всяко полюшване на косата си, с всяко завъртане на полите си.

И тогава… го почувствах. Очите му бяха върху мен. Кожата ми пламна под погледа му. Беше твърде много, за да го понеса, да го пренебрегна. Обърнах очи наляво и се вкамених, ръцете ми спряха насред пляскането.

Да го гледам отдалеч, бе съвсем различно от това да го видя толкова отблизо. Беше се облегнал на един дървен стълб, скръстил небрежно ръце. Лицето му беше безизразно, ала очите му, като горящо злато, разказваха съвсем друга история. История за страст и мистерия, и неприкрит интерес. Уловена в погледа му, като заек в ноктите на вълк, едва не пропуснах промяната в мелодията, която бе знак, че е мой ред.

Рукели удари по-силно тамбурината с една ръка, а после – тишина. Откъсвайки се от центуриона с рязко движение на главата, аз направих крачка напред.

Непокорният ми дух, който толкова пъти преди ме бе подкрепял, пропъди всяка следа от страх заради присъствието на този дракон сред нас. Нишката, която все още ме свързваше с него, изобщо не внушаваше страх. В действителност същността му беше изкусителна. Вълнуваща. Този вътрешен огън гореше в крайниците ми, водеше ме в танца както никога досега.

Отидох до средата на сцената с бавни, прецизни стъпки, полюшвайки хълбоци, и вдигнах ръце към небето. Рукели изтръгна един такт в синхрон с движението на стъпалата ми. Сестрите ми тракаха бавно със зиловете, а аз плъзнах един крак напред, полюлявайки тялото си.

Завъртях се към задната част на сцената и сестрите ми, без да обръщам внимание на Лийла, която поклати глава да не го правя. Имаше едно дръзко движение, което не изпълнявах пред коя да е публика. Определено не и публика, в която имаше римски дракон.

Най-добре бе да не греем твърде ярко в тяхно присъствие. Те харесваха съкровищата. Ала вещицата в мен искаше да предизвика натрапника сред нас и аз пренебрегнах безмълвното предупреждение на сестра ми, докато музиката се извисяваше съблазнително.

Повторих извивката на тялото си от земята нагоре. С всяко ново повторение, извивах гръб все по-назад и по-назад, ръцете ми – протегнати в изкусително, мамещо движение към множеството, което виждах с главата надолу.

Дългата ми коса докосваше сцената, докато се навеждах все повече и повече, блузата ми – изопната върху щръкналите ми гърди, едното ми рамо – оголено. А аз все така извивах тялото си в невъзможна дъга.

Когато главата ми почти допря пода, се изправих рязко в ритъма на тамбурината. Вместо просто да се завъртя, наб-рах инерция, разперих ръце и се преметнах назад. Публиката ахна, а после заръкопляска бурно.

Ръбът на фустата ми се закачи на хълбока ми, разкривайки дългия ми бронзов крак. Погледът на центуриона се спусна надолу, призрачният му допир накара сърцето ми да забие учестено. Улових полите си с една ръка и започнах да се въртя с бързи, резки стъпки, преди да скоча дръзко до ръба на сцената точно пред него. Музиката беше френетична, забързана, публиката пляскаше в такт с тамбурината.

Вирнала брадичка над голото си рамо, аз впих поглед в центуриона, а черните вълни на косата ми се полюшваха с мелодията. Драконовите му очи горяха с неземен златен цвят, отразявайки огъня в него. Когато едното крайче на устата му се повдигна в изпепеляваща полуусмивка, аз се обърнах напред и се запремятах презглава, а полите ми се развяваха около мен.

Йоска и Рускели свиреха необуздана, бърза мелодия, завъртайки мен и сестрите ми във вихрушка от поли и сложни движения. Музиката ставаше все по-енергична, по-висока, а после спря рязко и ние замръзнахме в пози на богини, с преплетени ръце и крака, грациозно извити тела и шии и грейнали очи.

Селяните скочиха от местата си, ръкопляскайки. Дребни монети се затъркаляха със звън по сцената. По традиция танцът, с който закривахме представлението, бе изпращан с дъжд от монети. Ханзи излезе забързано на сцената, за да ги събере, докато ние се покланяхме и усмихвахме, махайки на множеството.

Въпреки опитите ми да не поглеждам към центуриона, очите ми го откриха. Усмихваше се. За миг бях запленена от дружелюбното му, привлекателно изражение. Бръкна в един джоб на колана си и повдигна една монета към мен. Изглеждаше по-голяма от онези, които валяха на сцената. Протегнах шепи и той я метна в тях. Улових я със смях, а пос-ле Лийла ме побутна рязко към стъпалата.

– Малина – изсъска, докато слизахме зад сцената. – Какво си мислиш, че правиш?

– Давам на клиентите онова, за което са дошли.

– Знаеш за какво говоря. Това беше прекалено… прекалено…

– Не беше нищо.

– Беше безразсъдно. Каквато си винаги.

– Стига си се тревожила, Лийла. Върви да си събереш нещата. Жардани ще иска да си тръгнем още тази вечер.

^[1] Ела тук! (рум.). – Б. р.

^[2] Традиционни ударни музикални инструменти, които се поставят на палеца и средния или безименния пръст. – Б. пр.

 

Cineboom.bg