„Най-правилната грешка“ от Стефани Арчър
Издателство Ибис представя „Най-правилната грешка“ от Стефани Арчър
Когато „грешният“ мъж започне да изглежда твърде „правилен“, едно уж невинно предложение се превръща в неудържимо и забавно приключение!
Срамежливата и мълчалива Хана е заобиколена от привлекателни и чувствителни мъже… в любовните романи, които чете. Наближаването на трийсетия ѝ рожден ден я кара да си направи сериозна равносметка – книжарницата ѝ не покрива разходите си, а тя все още не се е влюбвала истински. Нещо трябва да се промени. И тя знае точно кой може да ѝ помогне.
Жените харесват спокойния и уверен Уайът, само че той се интересува единствено от сърфа си. Не му достига само едно нещо, за да започне да се занимава професионално със сърфинг, и това е слабото му присъствие в социалните мрежи. Когато Хана му предлага да поддържа профилите му, а той от своя страна да я научи как да стане популярна, предложението му се струва твърде добро, за да го пропусне. Той се съгласява да помогне на красивата книжарка да излезе от черупката си, но само ако действат по неговите правила.
Следват катастрофални уроци по сърф, караоке в местния бар и куп други приключения. И изведнъж се оказва, че прекараното време с Уайът няма нищо общо с онова, което Хана е очаквала. Само че той е грешният мъж за нея… Или пък не?
Забавни ситуации, остроумни диалози, искряща химия между героите и доза страст. Перфектната романтична комедия!
ОТКЪС
Глава 1
Хана
Само в най-ужасните си кошмари бих погледнала Уайът Роудс в очите, докато един от клиентите ми чете еротичен роман за орки.
– Ето тук вече осъзнах, че нещо не е наред – каза Дон, фотографът на града и собственик на блог за новини. Той намести очилата си за четене и прокара пръст по страницата на книгата. – От устата на Юк се надигна мощен рев, който разтърси гората наоколо. Гаргантюанският му член пръскаше сперма навсякъде върху лейди Николета в огромни количества. Цели кофи…
– Ясно. – Вдигнах ръка, за да го спра. – Разбрах, Дон. Моля те, спри.
– Заради корицата си помислих, че ще е нещо като „Властелинът на пръстените“! – Той преглътна и впери поглед през прозореца на книжарницата, замислен и клатейки леко глава. – Само че се оказа, че не е така – прошепна той. – Няма нищо общо.
Обърна на следващата страница. Едно движение зад рамото му привлече погледа ми.
В книжарницата ми, подпрян на една лавица с книги, стоеше Уайът Роудс, гол до кръста, който ни наблюдаваше с развеселено любопитство. Стомахът ми се сви на топка.
Уайът Роудс беше дошъл в книжарницата.
Очите ми се плъзнаха по плочките на корема му. Бяха толкова много, подредени една върху друга като книгите на лавицата до него. Изобилие от стегнати коремни мускули.
Уайът Роудс беше собственик на магазин за екипировка за сърфинг, но прекарваше повечето си време във водата, за да тренира за професионалната лига. Беше висок над метър и осемдесет и тъмнорусата му коса беше изсветляла от слънцето. Косата му винаги изглеждаше така, сякаш има нужда от подстригване. Беше облечен с плувни шорти и маратонки. Досега не беше идвал в книжарница „Пембърли“ и погледът му се плъзна из тясното пространство, забелязвайки износения мокет, лавиците, които имаха нужда от ремонтиране, и купчините книги на земята. Отвън пред книжарницата картината, която майка ми поръча да нарисуват на стената преди двайсет години, беше избледняла и се лющеше.
Стомахът ми се сви от смущение и лицето ми пламна.
Какво правеше тук? Той дори не знаеше името ми.
Скрих ръцете си още по-навътре в ръкавите на огромния за фигурата ми пуловер.
– Само чуй тази част. – Дон се прокашля. – Лейди Николета повали огромния орк на леглото с цялата си сила. „Дай ми своето семе, мили мой орк“ – прочете той по-високо и Уайът повдигна вежди.
В този момент ми се искаше да умра точно тук, в книжарницата.
Дон понижи тембъра на гласа си, за да прочете думите на орка.
– Дребна човешка жено, огромният ми жезъл за удоволствия е твърде голям за тесните ти женски недра. Гигантският ми пенис ще те унищожи…
– Благодаря, Дон. – Грабнах книгата от ръцете му, отворих касата и извадих една двайсетдоларова банкнота, която книжарницата не можеше да си позволи да загуби.
Дон ококори очи, когато хвърлих парите на тезгяха.
– Не искам да ми връщаш парите.
Уайът издаде някакъв звук, който доста приличаше на похъркване от смях, но след това закри устата си с ръка. Погледът ми остана прикован в Дон.
Дон посочи с ръка лавиците в ъгъла.
– Просто смятам, че трябва да преместиш останалите книги от поредицата от секцията за фентъзи. Трябва да са при еротичните романи.
Нямахме секция за еротични романи, защото това беше книжарница в малко градче, но въпреки това кимнах усърдно. Бях готова на всичко, за да приключа този разговор.
– Разбира се, веднага ще го направя. Благодаря ти.
Дон ме погледна с крайчеца на окото си, след което си взе книгата, прибра я на сигурно място под мишницата си и излезе от книжарницата.
Без да обръщам внимание на Уайът, който стоеше все така облегнат на лавицата с вид на гръцки бог, се промъкнах към рафта, на който бяха наредени книгите за орки, и ги взех в ръцете си. Поредицата се състоеше от шест книги и предположих, че Лия – другото момиче, което работи тук – ги беше купила, мислейки, че са фентъзи романи. Пренесох ги до бюрото и ги прибрах в него. По-късно щях да им потърся място в огромната секция за романтични романи.
Уайът продължаваше да стои на мястото си. Какво искаше? Нямаше как да продължавам да се правя, че не го виждам.
Вселената явно беше чула мислите ми, защото звънчето на входната врата издаде звук и Терез влезе в книжарницата с цялата си елегантност, прелест и стил.
– Милата ми Ана – изчурулика тя и се плъзна към мен.
Терез Бошан беше най-елегантната жена, която познавах. Беше французойка, затова произнасяше името ми Ана. Тя беше чернокожа и носеше естествената си коса на къса и стилна прическа, а устните ѝ често бяха подчертани с кървавочервено червило, което стоеше прекрасно на тъмната ѝ кожа. Терез винаги се обличаше като за фотосесия. Беше инфлуенсър в социалните мрежи и различни брандове ѝ плащаха, за да пътува по света, да бъде красива и да води вълнуващ живот.
Днес беше облечена с изтъркани сини джинси с широк крачол с дължина над глезените, бяла копринена риза, завързана на възел на талията, и черни сандали. Стискаше малка черна кадифена чантичка под едната си мишница, а в другата ръка държеше хартиена подаръчна торбичка. Характерното ѝ червило блестеше от живот в занемарената ми книжарничка.
Ето, виждате ли? Семпла, елегантна, винаги на мода. Понякога се чудех как така изобщо е моя приятелка. Разликата в социалното ни положение беше от небето до земята.
Терез профуча покрай Уайът и се отправи към мен.
– Bonjour[1], Уайът.
Той ѝ кимна.
– Терез. – Не помръдна от мястото си, сякаш все още чакаше мен.
Можех да избягам през задната врата. Лия си беше тръгнала по-рано и вероятно, ако и аз си тръгнех, щеше да разбере намека и да излезе.
Не че не харесвах Уайът. Всички го обожаваха. Беше невъзможно човек да не го харесва.
Просто си падах по Уайът, откакто се помнех, и нямах ни най-малка представа как да разговарям с него. Беше ми почти невъзможно дори да го погледна в очите. Единствените мъже, с които се осмелявах да разговарям, бяха измислените герои от книгите, които продавах.
– Ела. – Терез ми направи знак да я последвам, при което хвърлих поглед към Уайът, който продължаваше да чака и да ни наблюдава. – Имам нещо за теб.
– За мен?
Последвах я към задното помещение на книжарницата, където имаше две сини кресла. Тези столове бяха на повече години от мен и с приятелката ми Ейвъри често се забавлявахме тук късно вечер и пиехме вино, докато ѝ пусках „Спайс Гърлс“ или ѝ показвах забавни видеоклипове на скандинавски музикални изпълнители. Живеех с баща си в малка къща на няколко пресечки от тук, а до миналата година Ейвъри живееше в един ужасен стар апартамент, който миришеше на изпотени крака, затова малкият офис на книжарницата беше мястото, където се забавлявахме.
Терез седна и ми подаде хартиената торбичка.
– Любов моя, скоро ще летя за Париж, където ще прекарам лятото, и не съм сигурна, че ще се върна навреме за рождения ти ден.
Внезапно усетих как ме облива студена пот и гърлото ми се стегна.
Трийсетият ми рожден ден беше само след два месеца, през септември.
– От „Шанел“ ме поканиха на резиденция в модната им къща. – Терез направи пауза, потупа брадичката си и присви очи. – Или май бяха „Ив Сен Лоран“. – Наклони глава. – Или „Готие“? Mon dieu.[2] Не мога да се сетя. – Тя се засмя на себе си. – Агентът ми получава обаждания от толкова много дизайнери от висшата мода, че ми е трудно да им хвана края. – Посочи торбичката. – Отвори я.
Извадих бялата кутия, която беше в нея, и я поставих в скута си.
– Какво означава „резиденция“?
Тя въздъхна и махна с ръката си с перфектен маникюр.
– От мен се иска да си седя, докато те творят дизайнерски рокли за следващия сезон.
– Значи си нещо като тяхна муза? – казах и премигнах слисано.
Тя повдигна рамене по нейния типично френски начин.
– Нещо такова. Ана, отвори кутията.
Повдигнах капака и зяпнах.
Тя издаде звук на разочарование.
– Не ти харесва.
– Не – отговорих бързо. – Просто е…
Златистите пайети блещукаха дори на приглушената светлина, когато вдигнах роклята, внимателно хванала плата за ръкавите, сякаш щеше да ме изгори.
Това беше рокля за привлекателно момиче. Подгъвът ѝ щеше да стига до средата на бедрото. Имаше къси ръкави. Дълбоко V-образно деколте отпред. Роклята беше създадена за жена, която желае да я гледат и обожават. Беше прекрасна, в това нямаше съмнение. За някое забавно и флиртуващо, диво и възхитително момиче. За съжаление, аз не бях никое от тези неща.
Това беше рокля за момиче като Терез. Но не и рокля за мен. Аз бях срамежливата и мълчалива Хана Нилсън, момичето, чийто нос постоянно беше забит в книгите.
Терез кимна разбиращо.
– Значи вече имаш друга подобна.
Избухнах в смях.
– Не, определено нямам. – Хвърлих ѝ любопитен поглед. – Терез. Благодаря ти за подаръка, но защо си избрала да подариш блестяща златиста рокля на… – Посочих с ръка огромния вълнен пуловер, черните джинси и белите ми маратонки – бях облечена така всеки божи ден. – …мен?
Терез се усмихна на себе си и ме огледа преценяващо.
– Бях в Сидни преди няколко седмици и когато я видях, се сетих за теб. – Облегна лакът на креслото и ме погледна. – Веднага разбрах, че е точно за теб.
– Ако облека тази рокля, всички ще ме зяпат.
Кожата ми изтръпна само при мисълта за това.
Тя повдигна едното си рамо.
– Ами нека си зяпат. Направи така, че гледката да си струва.
Очевидно Терез си беше ударила главата някъде и ме мислеше за друг човек.
– Винаги съм искала да отида в Сидни. Чувала съм, че храната там е невероятна.
– Прилича на Ванкувър, само че е по-топло и хората са много по-мили. Докато бях там, се влюбих няколко пъти.
– Имаш предвид в хора ли?
Тя кимна с ведра и замечтана усмивка.
– Oui[3] – отвърна тя и въздъхна. – Обичам да се влюбвам. Случвало ми се толкова много пъти.
– О. Еха. Аз никога не съм се влюбвала. – Бях чела за любовта в книгите стотици пъти. Майка ми ми четеше „Гордост и предразсъдъци“, когато бях дете, а книжарницата носеше името на имението на Дарси от книгата. Обожавах да чета за любовта.
Но никога не я бях срещала. Сърцето ми заби размечтано при тази мисъл. Когато се върнах в Куинс Коув, след като завърших университета, поех ежедневното управление на книжарницата, за да може баща ми да се пенсионира. От седем години се криех в тази сумрачна книжарничка с износен мокет, клатещи се лавици и лющеща се боя.
Терез отново се потупа по брадичката.
– Oui, не е като в книжарницата ти да идват достатъчно подходящи ухажори, които да влизат с танцова стъпка – отбеляза тя и посочи към входната врата. – Хана, трябва да излезеш навън и да намериш човек, в когото да се влюбиш.
Засмях се.
– Добре. – Затворих капака на кутията и я върнах обратно в торбичката. – Благодаря ти за подаръка, Терез. Чудесен е.
Тя повдигна едната си вежда.
– Ще я носиш ли?
– Естествено – кимнах. Вероятно докато съм сама в стаята си.
Отговорът ми, изглежда, я удовлетвори, защото се изправи и ме притисна силно в прегръдката си.
– Au revoir[4], Хана. Ще се върна в края на септември.
– Чао. Забавлявай се в ролята на муза.
– Винаги го правя – каза тя и ми хвърли небрежна усмивка през рамо.
Последвах я и усетих ужасна тежест в стомаха си.
Уайът Роудс се беше облегнал на бюрото на касата и четеше еротичния роман с орки с лека усмивка на лицето. Обзе ме паника.
Терез излезе през вратата и звънчето на нея издаде звук, а аз се втурнах към Уайът и се опитах да измъкна книгата от ръката му, само че той я вдигна високо, така че да не мога да я стигна.
– Може ли да ми я върнеш, ако обичаш? – попитах го, опитвайки се да звуча учтиво. Въпреки това продължавах да изпитвам паника.
– Значи все пак ме виждаш. – Хвърли ми развеселен поглед, преди да започне да чете от книгата. – Юк и Грагол вкараха едновременно дебелите си чудовищни пениси в лейди Николета. Виковете ѝ от удоволствие и наслада отекваха в цялата планина…
О, боже!
– Уайът! – Протегнах отново ръка за книгата, но той се отдръпна от мен.
Повдигна високо вежди и в този момент бях достатъчно близо, за да забележа колко сиви бяха очите му.
– Даже знаеш името ми.
Извъртях очи.
– Естествено, че го знам. А сега ми дай книгата.
– Женствените недра на лейди Николета започнаха да треперят все по-силно от мощта на нейния екстаз…
Отново посегнах към книгата, при което докоснах ръката му и на практика го прегърнах откъм гърба. Пръстите ми достигнаха книгата и я измъкнах от него. Лицето ми отново беше пламнало.
Прокашлях се и върнах книгата в купчината.
– Мога ли да ти помогна с нещо?
– Тук съм заради еротичните романи с орки.
Погледнах го безизразно и той ми отвърна с ленива, развеселена усмивка. Без съмнение забелязваше каква червенина беше избила по лицето ми.
– Майка ми ме помоли да ѝ взема поръчаната книга. В момента е във Виктория, ще се върне тази вечер и иска да започне да я чете още днес. Каза ми, че си ѝ споменала, че ще пристигне тази сутрин.
Виктория беше най-близкият по-голям град, който се намираше на около три часа път с кола. Майката на Уайът – Елизабет, – която беше сърдечна и духовита жена, беше поръчала един исторически роман, който ѝ бях препоръчала миналия месец. Тиражът на романа се беше изчерпал и книгата беше поръчана директно от издателството преди няколко седмици.
Намерих книгата на лавицата зад мен, където държах специалните поръчки, и му я подадох.
– Платена е.
– Чудесно. – Погледът му се плъзна по мен, при което се почувствах почти гола.
Ето това беше разликата между популярните хора като Терез и Уайът и мен самата. Аз наблюдавах хората тайно, измежду лавиците, като им хвърлях бързи погледи, когато не гледаха към мен. Уайът и Терез се взираха открито в другите, без каквото и да било неудобство или смущение.
Той изви едното ъгълче на устните си.
– Благодаря ти, Хана.
За първи път го чувах да произнася името ми. Учехме в едно и също начално и средно училище, а сега и двамата, вече възрастни, живеехме в крайбрежното градче Куинс Коув, но той нито веднъж не беше изричал името ми. В повечето случаи той просто не ме забелязваше, защото беше навън да кара сърф, докато аз се криех в тази мухлясала стара книжарница, която майка ми беше отворила още когато съм била бебе.
[1] Bonjour (фр.) – здравей, добър ден. – Б. пр.
[2] Mon dieu (фр.) – Боже мой! – Б. пр.
[3] Oui (фр.) – да. – Б. пр.
[4] Au revoir (фр.) – довиждане. – Б. пр.
Cineboom.bg
