„Как да увеличим интелигентността на бебето си“ от Глен Доман и Джанет Доман

Издателство „Колибри“ предлага на българските читатели още една книга от прочутия физиотерапевт и пионер в лечението на деца с мозъчни увреждания Глен Доман, написана в сътрудничество с неговата дъщеря – Джанет Доман.

Основната цел на тази книга е да разграничи дълго битувалите митове от фактите, особено що се отнася до малките деца, родителите като цяло и майките в частност, интелигентността, човешкия мозък и гениите. Фактът, че тези митове са очевидно абсурдни, не успява да намали почти всеобщото им приемане – включително от страна на професионалисти, които би трябвало да са добре осведомени.

Да научим бебето си да чете; да му помогнем да придобие енциклопедични знания; да го научим на математика. Това са трите начина за увеличаване на интелигентността, които Глен и Джанет Доман предлагат на майките и бащите в своята книга „Как да увеличим интелигентността на бебето си. Нежната революция“ (преводач: Константин Цанков, 304 стр., 24 лв.) Подробно, компетентно и с любов авторите ни въвличат в света на най-малките, доказвайки, че те притежават удивителни способности и трябва само да бъдат насърчени, за да ги развият. Основани на убеждението, че във всяко дете се крие един гений, описаните начини на обучение са универсални и достъпни за всички майки и бащи по света.

Глен Доман (1919–2013) е американски физиотерапевт, пионер в областта на лечението на деца с мозъчни увреждания. През 1955 г. основава добилите световна известност Институти за изследване на достиженията на човешкия потенциал и заедно със своите екипи повежда безмилостна битка за създаване и усъвършенстване на програми за оздравяване на деца с мозъчни увреждания. Конкретните резултати от тази дейност представя в международния бестселър „Как да отглеждате вашето дете с мозъчно увреждане”. Автор е и на популярната поредица „Нежната революция”: „Как да научим бебето си да чете”, „Как да увеличим интелигентността на бебето си”, „Как да дадем на бебето си енциклопедични знания”, „Как да научим бебето си на математика” и други.

Джанет Доман (р. 1948) е директор на Институтите за изследване на достиженията на човешкия потенциал от 1980 година. Тя е дъщеря на Глен Доман, основателя на Институтите, израснала е в тази среда и цял живот помага на деца с мозъчни увреждания. Джанет е пряко ангажирана с новаторската дейност в областта на ранното четене.

Глен Доман, Джанет Доман – „Как да увеличим интелигентността на бебето си. Нежната революция“

Произходът на гения

Измежду всички хора ние сме тези, които трябваше да знаем. Ние, служителите на Института за развитие на човешкия потенциал, трябваше да влезем в час много
по-бързо и по-рано.

Трябваше да сме наясно преди всички останали не защото сме по-умни, а защото съжителството ни с толкова много различни групи малчугани и техните родители двайсет и четири часа на денонощие в продължение на четиресет и повече години ни заставяше да се сблъскваме с истината много по-често от всички останали.
Отдавна трябваше да осъзнаем, че всяко дете носи в себе си кълновете на гения.
Отдавна трябваше да сме наясно, че:

Ние принадлежим към групата, наречена Хомо сапиенс, и по тази причина всеки от нас наследява гените, които ни осигуряват уникалната човешка мозъчна кора;
Раждамесевсреда, коятоилинистимулира, илине;
Всекипът, когатосераждабебе, потенциалътнагениясераждаотновоснего.
Геният идва на този свят с големия генетичен дар на човешката мозъчна кора. Единственият въпрос е каква среда ще осигурим, за да може тази мозъчна кора да
расте и да се развива?

Геният е на разположение на всяко новородено.

Интуицията, опитът, интелигентността и знанията ни трябваше да са ни подсказали това. Зародишът на гения се крие не само в древните ни общи гени, но и под
формата на семе, което може да даде плод във всяко малко човешко бебе.
Още преди години трябваше да сме осъзнали, че геният не е дар, даден на малцина от бог, който си е пожелал малко на брой деца да превъзхождат огромното мнозинство от децата. Още по-малко геният е сляпа случайност, който се пръква по неведом начин на сто, хиляда или милион години.

Длъжни бяхме да се досетим – преди двайсет, двайсет и пет, а може би и преди петдесет години – че онова, което наричаме гениалност – а именно уникалната
човешка способност на уникалната ни мозъчна кора – не е никаква дарба.

Вместо това то е право по рождение, от което сме били лишени поради липсата на знания. Това е превъзходна възможност, открадната от човешкото семейство, за което гениалността е изконно право.

Трябваше да знаем, че всяка човешка майка е способна да развие семената на гения в своето бебе. Тя има способността да повиши интелигентността на бебето си до нивото, което позволяват собствените ѝ заложби или готовност.

Би трябвало да знаем, защото от много години работим с децата и родителите им: чудесни деца, които са имали огромна полза от знанието, любовта и уважението на своите родители.

Прекрасни деца с перспектива за развитие, понастоящем посредствени, чиито родители и ние сме твърдо решени да не останат посредствени.

Потенциално прекрасни деца с мозъчни увреждания, чиито родители и ние сме твърдо решени, че няма да останат непълноценни, и много от които вече се справят на високо интелектуално ниво.

Опрели носове, вплели ръце, вторачени в бъдещето с туптящи в едно сърца, споделящи любовта, тревогите, радостите, успехите, трепетите и пораженията, но решени да не се предаваме.

Най-възрастните от нас са такива от вече петдесет години.

Ние сме хора, които вършат всичко заедно с децата и родителите им.
Обучаваме истински родители и истински деца.

Интересуват ни фактите, а не теориите.

Ежедневието ни е изпълнено с деца, които са прелестни, очарователни, забавни, любящи, обикновени, необикновени и пленителни. Тъй като става дума за деца, има и такива, които са с температура, плачат, повръщат, получават гърчове, цапат памперсите си или пък са хремави, гладни и раздразнителни – накратко, това е действителността.
Когато докладваме как стоят нещата в света на децата и използваме различни деца за пример, ние се позоваваме на факти. Това са истински деца, които имат имена и адреси, майки и бащи.

Техните многобройни постижения са факт, а не теории.

Поглеждайки назад, не е толкова учудващо колко далеч сме стигнали в разбирането си за детското развитие, а по-скоро колко време ни е отнело да стигнем дотук.
Стремим се да помогнем на всяко дете да се усъвършенства, да стане по-добро, отколкото е било вчера.

В началото целта беше само децата с тежки мозъчни увреждания – слепи, глухи, парализирани и неми – да могат да прогледнат, да започнат да чуват, да проходят
и да проговорят. Правихме това през следващите пет години, като понякога успявахме, а по-често се проваляхме.

Постигнахме го, като лекувахме мозъка, където се корени проблемът, а не ръцете, очите, краката и ушите, където се проявяват симптомите.

Случиха се две неща.

Първо: значителен брой парализирани деца проходиха, някои слепи деца прогледнаха, част от глухите деца започнаха да чуват, а някои неговорещи деца проговориха.
Второ: почти всички тези деца бяха диагностицирани като безнадеждно умствено изостанали, но щом проходиха, проговориха, започнаха да виждат и чуват, коефициентът им на интелигентност се повиши.

На някои от тях дори над средното ниво.

Стори ни се, че с повишаването на коефициента им на интелигентност се повишава и способността им да говорят, да четат, да пишат, както и качеството на други техни функции.
Едва около 1960 г. започна да става ясно, че това изобщо не е така. Всъщност само ни се бе сторило, че е така.

Дори и през 1960 г. не бяхме способни да съзрем ярката светлина в дъното на тунела.

Ето че и днес, когато сме излезли от този тунел, ни е трудно да си представим защо ни е отнело толкова време да я видим и защо не е очевидно за всеки човек, че тя е истинска.
Всъщност не беше вярно, че когато децата ставаха по-интелигентни, те пишеха по-добре, четяха по-добре, смятаха по-добре, учеха по-добре или постигаха по-добри резултати от здравите деца.

Вярно беше точно обратното.

Когато децата започваха да виждат по-добре, те четяха по-добре; когато чуваха по-добре, разбираха по-добре; когато способността им да усещат се подобряваше, те се движеха по-добре.

Накратко, когато децата четяха по-добре, те говореха по-добре, придвижваха се по-добре и по този начин възприемаха все повече и повече информация, учеха по-добре и коефициентът им на интелигентност се повишаваше.

Това важеше не само за увредените деца, но и за средностатистическите, а също така и за тези над средното ниво.

Истината е, че интелигентността е следствие от мисленето, а не мисленето е следствие от интелигентността.

Истината, която накрая осъзнахме, ни разтърси до степен, която трудно се поддава на описание.
Онова, което бяхме търсили и на което най-сетне се натъкнахме, не беше нищо по-малко от произхода на гения и факта, че този произход се проявява от раждането до навършването на шестгодишна възраст.

Това си струваше инвестицията от сумарно стотици години, които ние – мъже и жени – бяхме прекарали в търсенето му, а и много повече.

Ако следователно интелигентността е резултат от мисленето, а мисленето е в генезиса на гения, ще е добре да разгледаме интелигентността по-задълбочено.

Едно нещо изглежда несъмнено и то е, че не е зле да си интелигентен.

Cineboom.bg