„Жените“ от Кристин Хана

Издателство Ибис представя „Жените“ от Кристин Хана 

От авторката на „Славея“ и „Цветовете на живота“ 

Епичен роман за силната воля, храбростта и саможертвата на жените в опасни времена. Невероятно емоционално пътешествие, което ще ви промени завинаги. 

КНИГА НА ГОДИНАТА – Goodreads Choice Awards 2024

Бестселър № 1 на New York Times

Бестселър № 1 на Amazon

Бестселър № 1 на USA Today

Бестселър № 1 на Wasington Post

Бестселър № 1 на Independent Booksellers List

Бестселър № 1 на Los Angeles Times

Бестселър № 1 на Publishers Weekly

Бестселър № 1 на Barnes & Noble

Бестселър № 1 на Audible 

И жените могат да бъдат герои. Когато двайсетгодишната Франки Макграт, обучаваща се за медицинска сестра, чува тези думи, това е истинско откровение за нея. Израснала в окъпания от слънце идиличен свят на Южна Калифорния и защитена от своите консервативни родители, тя винаги се е гордяла, че постъпва правилно. И когато брат ѝ заминава да служи във Виетнам, тя се присъединява към армейския корпус на медицинските сестри, за да следва неговия път.

Наивна и неопитна, като мъжете, изпратени да се сражават във Виетнам, Франки е поразена от хаоса и разрушенията на войната. Всеки ден е залог на живот и смърт, на надежда и предателство.

Но войната е само началото за Франки и нейните приятели ветерани. Истинската битка е, когато се завърнеш у дома, където нищо вече не е същото.

Това е историята на една жена, отишла на война, но също така е и за съдбите на всички жени, които се излагат на опасност и чиито саможертви и отдаденост към страната твърде често биват забравяни. Роман за дълбоки приятелства, със запомняща се героиня, чийто идеализъм определя цяла една епоха.

„Никога досега роман за войната не се е превръщал в толкова дълбока история за човешкото сърце. Женското сърце. Кристин Хана е една от най-добрите писателки на нашето време.“

– Дилия Оуенс, авторката на „Където пеят раците“

Кристин Хана е автор на 22 романа, бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Юрист по образование, тя живее със сина и съпруга си в северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и на Хаваите. Носителка е на много номинации и награди на Асоциацията на писателите на романси на Америка и на списание „Романтик Таймс“. Романът ѝ „Славея“ (преведен на 43 езика ) е избран от читателите за Книга на годината (2015) в категория „Историческа проза“ в Goodreads Choice Awards.

ОТКЪС

Глава 1

Остров Коронадо, Калифорния

Май 1966 г.

Oграденото със стена имение на семейство Макграт беше отделен, защитен свят. Тази вечер по здрач двукрилите прозорци на къщата в тюдориански стил сияеха като скъпоценности сред тучната, добре оформена градина. Над нея се полюшваха листата на палмите; свещи се рееха по повърхността на езерото и златни фенери висяха от клоните на голям калифорнийски вечнозелен дъб. Облечени в черно сервитьори сновяха сред изисканите гости със сребърни подноси с шампанско, а джаз трио свиреше тихо в ъгъла.

Двайсетгодишната Франсис Грейс Макграт знаеше какво се очаква от нея тази нощ. Тя трябваше да е самото олицетворение на млада дама от добро потекло, усмихната и кротка. Всякакви неподобаващи емоции трябваше да бъдат сдържани и скривани, понасяни в мълчание. Уроците, които Франки бе научила у дома, в църквата и в Академията за момичета „Св. Бернадет“, бяха възпитали у нея силен усет за приличие. Смутът, обхванал цялата страна, гневът, който избухваше по улиците на града и в кампусите на колежите, беше далечен и чужд свят за нея, така неразбираем, както и конфликтът в далечния Виетнам.

Тя сновеше сред гостите, отпиваше кока-кола с лед, опитваше да се усмихва и спираше тук-там, за да поговори с приятели на родителите си с надеждата, че не издава тревогата си. През цялото време погледът ѝ търсеше сред тълпата брат ѝ, който закъсняваше за собственото си парти.

Франки боготвореше по-големия си брат Финли. Те бяха неразделни, две чернокоси и синеоки хлапета, с разлика по-малко от две години, които прекарваха дългите калифорнийски лета далече от надзора на възрастните – караха велосипедите си от единия до другия край на сънливия остров Коронадо и рядко се прибираха преди мръкване.

Но сега Финли щеше да отиде някъде, където тя нямаше да може да го последва.

Ревът на автомобилен двигател смути тихото парти; клаксони зареваха силно един след друг.

Франки видя как майка ѝ потрепна при този шум. Бет Макграт мразеше всичко показно или вулгарно и определено не смяташе, че някой трябва да обявява присъствието си чрез вой на клаксон.

След малко Финли влетя през задната порта. Красивото му лице беше зачервено и един кичур от къдравата черна коса бе паднал над челото му. Най-добрият му приятел Рай Уолш го беше прегърнал през раменете. И двамата не изглеждаха особено стабилни. Смееха се пиянски, прегръщаха се, а след малко още техни приятели нахлуха на партито.

Облечена безупречно, с тясна черна рокля, и с царствена прическа, майка ѝ тръгна към смеещите се младежи. Беше си сложила перлите, завещани от баба ѝ – деликатно напомняне, че Бет Макграт някога е била Бет Алегзандър, от семейство Алегзандър от Нюпорт Бийч.

– Момчета – каза тя с добре школувания си очарователен глас. – Колко мило, че най-сетне дойдохте.

Финли залитна настрани от Рай и опита да запази равновесие.

Баща му даде знак на музикантите и те спряха да свирят. Внезапно се чуха звуците на остров Коронадо в пролетната нощ – гърленото мъркане на океана, шепотът на палмите над тях, лаят на куче надолу по улицата или на брега.

Бащата, облечен с черен костюм по поръчка, бяла риза и черна вратовръзка, с цигара в едната ръка и манхатън в другата, тръгна напред. С късата си черна коса и четвъртитата челюст той приличаше на бивш боксьор, който е забогатял и се е научил да се облича добре, което не беше далеч от истината. Дори сред тези красиви и изискани хора той и съпругата му се открояваха, излъчваха успех. Тя беше наследница на стари пари и родена на върха на социалната стълбица, а той се бе изкачил сам, за да застане уверено до нея.

– Приятели, роднини и съученици – каза той със силния си глас. Когато Франки беше малка, в гласа му още се усещаше ирландският акцент, който той усилено се опитваше да изличи. Често им разказваше своята собствена имигрантска митология – история за усилия и тежък труд. Рядко споменаваше богатството и възможностите, които бе получил след брака си с дъщерята на своя шеф, но всички знаеха за това. Те знаеха също, че след смъртта на родителите на жена му той е увеличил богатството поне три пъти благодарение на страстта, с която развиваше бизнеса с недвижими имоти в Калифорния.

Той прегърна през раменете стройната си жена и я притег­ли към себе си, доколкото тя би позволила пред хората.

– Радвам се, че дойдохте да пожелаем заедно бон воаяж на нашия син, Финли – усмихна се той. – Вече няма да го вадим от полицейския участък на Коронадо в два сутринта след някое нелепо приключение.

Чуха се откъслечни смехове. Всички тук знаеха за заобиколния път на порастването, по който бе поел Финли. Той беше златно момче, диво дете, което можеше да смекчи и най-суровото сърце. Хората се смееха на шегите му; момичетата го следваха по петите. Всички обичаха Финли, но и всички бяха съгласни, че той е голяма беля. Остана да повтаря четвърти клас, предимно заради постоянните пакости. Държеше се не особено почтително в църквата и харесваше момичета, които носят къси поли и цигари в чантичката си.

Когато смехът утихна, баща им продължи:

– Вдигам наздравица за Финли и за неговото велико прик­лючение. Гордеем се с теб, сине!

Появиха се сервитьори с бутилки „Дом Периньон“ и започнаха да наливат шампанското. Чуваше се звънтене на чаши. Гостите обградиха Финли, мъжете го тупаха по гърба и го поздравяваха, а младите жени се бутаха напред, съперничейки си за вниманието му.

Баща ѝ даде знак на музикантите и те пак започнаха да свирят.

Останала сама, Франки тръгна към къщата и мина покрай голямата кухня, където готвачите усърдно нареждаха хапки по подносите.

Шмугна се в кабинета на баща си. Това беше любимото ѝ място като дете. Големите меки кожени кресла, табуретките за крака, лавиците с книги по две от стените, огромното писалище. Включи осветлението. Стаята миришеше на стара кожа и на пури, с дъх на скъп одеколон. На писалището имаше спрет­нати купчини със строителни разрешения и архитектурни планове.

Една от стените беше посветена на историята на нейното семейство. Фотографии в рамки, които майка ѝ беше наследила от родителите си, и дори няколко, които баща ѝ бе донесъл от Ирландия. Имаше снимка на прадядо ѝ Макграт, с военна униформа, който отдаваше чест пред обектива. До нея беше сложеният в рамка медал, който дядо ѝ бе получил през Първата световна война. Снимка от сватбата на родителите ѝ беше закачена между Пурпурното сърце на Алегзандър и изрезка от вестник със снимка на кораба, на който беше служил – как влиза в пристанището в края на войната. Нямаше снимки на баща ѝ в униформа. За негов голям срам, той бeше сметнат за негоден за военна служба. Често негодуваше заради това, но единствено пред близките си и само когато беше пил. След войната той бе убедил дядо Алегзандър да започне да строи достъпни жилища в Сан Диего за завърналите се ветерани и смяташе това за своя принос към войната. Начинанието се оказа изключително успешно и той все казваше колко се гордее с това, че всички в Коронадо сякаш вече са забравили, че не е служил в армията. Нямаше снимки на децата му, още не. Баща ѝ вярваше, че всеки трябва да заслужи мястото си на тази стена.

Франки чу как вратата се отваря тихо зад нея и някой каза:

– О, съжалявам, не исках да преча.

Тя се обърна и видя Рай Уолш на прага. Той държеше коктейл в едната си ръка и кутия цигари „Олд Голд“ в другата. Без съмнение търсеше място, където да пуши на спокойствие.

– Крия се от партито – каза тя. – Май не ми е много до празнуване.

Той остави вратата отворена.

– Аз правя същото, предполагам. Вероятно не ме помниш…

– Джоузеф Райърсън Уолш, накратко Рай. Като уискито[1] – каза Франки и опита да се усмихне. Така ѝ се беше представил миналото лято. – Защо се криеш? С Фин сте неразделни. И двамата обичате хубавите партита.

Когато той се приближи, сърцето ѝ сякаш подскочи леко. Той имаше този ефект над нея още от първата им среща, но преди не бяха разговаряли. Не знаеше какво да му каже сега, когато се чувстваше някак… сама.

– Той ще ми липсва – каза тихо Рай.

Тя усети паренето на сълзите и бързо се извърна към стената на спомените; той се приближи до нея. Двамата се вгледаха в семейните снимки и трофеи. Мъже с униформи, жени със сватбени рокли, медали за храброст, сгънато на триъгълник и сложено в рамка американско знаме, което бяха дали на баба ѝ по бащина линия.

– Защо тук няма снимки на жени, освен на сватбените? – попита Рай.

– Това е стената на героите. За да се почете саможертвата, която нашето семейство е правило в служба на тази страна.

Той запали цигара.

– Жените също могат да бъдат герои.

Франки се засмя.

– Какво смешно има?

Тя се обърна към него и избърса сълзите си.

– Аз… ами… нали нямаш предвид…

– Да – отвърна той, като я гледаше. Тя не помнеше друг мъж да я е гледал така, с такава интензивност. Секна ѝ дъхът. – Говоря сериозно, Франки. Сега сме хиляда деветстотин шейсет и шеста. Целият свят се променя.

^[1] Rye (англ.) – ръж. Някои марки уиски се правят от ръж. – Б. пр.

Cineboom.bg