,,Бруталистът” – изкопаване на американската делюзия

Произхождащ от френската дума ,,béton brut” (открит бетон), термин, употребен за първи път от двама британски архитекти през 1950 г.,  ,,брутализъм” не съответства на буквалното значение на думата брутален. Асоциира се с тип следвоенна архитектура, която изважда на преден план натуралистичното и сурово чувство с помощта на откриването на материала като част от смисъла на самото произведение, за да се внесе вяра в бъдещето и красота в сивата реалност. Зад това обаче се крие нещо по-дълбоко – травмата от Втората световна война и дехуманизацията на индивида. Много от емблематичните сгради в Европа и света са ставали обект на критика и са били пренебрегвани от обществото заради разликата спрямо повечето сгради. Последиците са негодуванието на хората, че брутализмът е нищо повече от деперсонализирана бетонна структура, без естетика. Ако сравняваме брутализма с модернизъм или постмодернизъм може да се твърди, че в брутализма няма нищо скрито, прекалено или претруфрено. Докато в постмодернизма се вижда изобилие, пищност и излишък, а в модернизма (в архитектурата, уточнение) архитектите следват познатия принцип ,,less is bore” (повечето детайли са скучни, артистът се придържа към функционалност и практичност), в архитектурния брутализъм артистите се насочват към една нова ера, белязана от нечовечността на насилието, кръвта и ужаса от войната, и се опитват да акумулират тези чувства като послание, но и напомняне, че това се е случило, а пред нас ни очаква изгледа към хоризонта, който невинаги е ясен.

„Бруталистът” – с продължителност близо 4 часа (включен 15-минутен антракт след първия час и четиридесет минути) на 36-годишният режисьор-визионер Брейди Корбей разтърси критическия ум на филмовите кореспонденти, журналисти и арт личности на 81-вото издание на Венецианското биенале за кино на 1 септември, когато Ейдриън Броуди, заедно с колегите си Гай Пиърс, Фелисити Джоунс и Джо Олуин представиха филма в главния кино театър на о. Лидо, получавайки близо 7 минути аплодисменти и заслужена награда за най-добра режисура. В медийните и критически среди този успех създаде балон на т.н “преувеличаване” (overhype). Тъй като днешният зрител е твърде съмнителен, когато иде реч за филм с куп награди и звезден актьорски състав, случаят с „Бруталисът” напомняше на други ,,успехи”, които в крайна сметка се оказват финансов или артистичен провал. The Hollywood Reporter, The Guardian, Indie Wire, Rolling Stones, Time, USA Today и други реномирани издания прокламираха филма за брилянтен по време на предварителните лимитирани прожекции, използвайки епитети като „наелектризиращ”; „визионерски”; „въодушевяващ” и казвайки, че е кинематографичното събитие на годината. Докато не го гледа човек може да се обърка в цялата тази каша от радикални „присъди” и оценки, че дадено аудиовизуално творение е вездесъщо спрямо други заради твърде редките си качества. Успее ли да го гледа с пълна концентрация и малко усилие, зрителят разбира, че този филм притежава всички тези определения и позитивния отглас е оправдан. Филмът представя история, разказана по монументален, майсторски и човешки начин, което е също несрещано в повечето случаи през киното на XXI век.

Архитектът Ласло Тот напуска родината си след войната, за да започна на чисто в Америка. Ласло пристига сам в непознатата земя и се установява в щата Пенсилвания, където заможният индустриалец Харисън Лий Ван Бюрен  (Гай Пиърс) разпознава таланта му. Но властта и наследството, което Тот иска да остави след себе си, идват на висока цена. С това може да се обобщи от една страна сюжета, но от друга – има много повече да се каже.

Историята от сценарно и режисьорско отношение взима типичната формула от кино университетските учебници, където по предтекст всеки разказ започва с експозиция, след нея следват нарастващо действие, кулминация, спадащо действие и развръзка или епилог. Разликата е че множеството от традиционните опити режисьори да се придържат към формули резултира в провал за продукцията.  Даже и филмът да е финансов боксофис успех, не предлага нищо ново.

„Бруталистът” следва типичния за рода си наратив, но успява по епичен, оригинален и въздействащ начин да обърне тропите и методите, които зрителят очаква да види в трите истории, които гледа. Разделен на частите – „Увертюра”; „Eнигмата на пристигането”, „Ядрото на красотата” и „Епилог: Архитектурното Биенале, 1980“), оттам нататък всички други компоненти в този едновременно изтощаващ, но и невероятно конструиран филм се различава от ежемесечната програма в мултиплексите и арт хаус кино пространствата. С бюджет девет милиона долара, в момента филмът надхвърля близо деветнадесет милиона долара, като кампанията за популяризиране от страна на продуцентите и студио А24 беше стратегически стегната, иновативна и интересна за предизвикването на интереса на регулярния киноман. Музиката на Даниъл Блумберг, британски музикант, изпълнител и композитор на филмова музика, който е създал мелодии и лайтмотиви, докосвайки по дълбоко емоционален начин, а операторската работа на Лол Кроули изпълва кадрите и придава същност и невидим образ на филма по начин, по който камерата става движещ се обект.

„Буквално използвахме винтове, щипки и различни предмети между струните на пианото, за да създадем перкусивни звуци, които да наподобяват шумовете от конструкцията,“ споделя Блумбърг пред Indiewire.

Ако се тръгне да се анализира режисурата на амбициозния проект на режисьора, отнел близо седем години време и продължил твърде дълго заради пандемията през 2020 и стачката на актьорите и сценаристи в САЩ, и решенията, които сценарния екип (Брейди Корбей, Мона Фастволд) взима, се открива тенденция на хора, гледали филма, критикувайки го заради т.н необяснима смяна на динамиката и фабулата след антракта. Финалът, който не е за издаване заради тоталната смяна на действието и прескачането на десетилетия, е противоречив. Всеки има своя интерпретация за липсата на някои от героите във финала на филма (героят на Ейдриън Броуди едвам се появява за близо две минути), съдбата на индустриалния милионер Харисън ван Бюрен се оказва от никъде според някои от критиките без мотивация, а Б. Корбей преобръща представата за вековната битка между антагонист и протагонист и добрия край с една от най-коментираните сцени, която се счита и за най-болезнената във филма, на която немалко зрители са напуснали залите си . Паралелите със символизма на персонажите може и да са очевидни за академичните и ерудирани среди, но е добре да се уточни, че няма правилен начин на прочит. Ако кажем, че персонажът на Гай Пиърс персонифицира злото, а Ласло Тот сключва сделка с дявола (Фауст, по Й.В.фон Гьоте), това е любопитно като прочит, но твърде повърхностно, като се има предвид грандиозността на проекта и какво се опитва да покаже. Не е от голяма важност.

На финала може би зрителят размишлява: ,,какво е посланието, което оставя този филм, защо е завършекът точно този, а не друг, какво се случи току що?“. Разговаряйки в интервю формат с оператора Лол Кроули по време на филмовия фестивал в Ротердам, той се съгласява с моята теория, че ако кажем, че „Бруталистът“ представя борбата на артиста срещу предизвикателствата, вътрешната травма и външната грозота на света с опората на архитектура, бетон, светлина, сенки, преобърната статуя на свобода и финален християнски кръст, сниман по определен начин, това ще е ще е само една от многото възможни интерпретации на филма. Но има и много други интерпретации и това прави проекта толкова привлекателен и възбуждащ в кино отношение за повторно гледане, за да се забележат малките детайли, тъй като там е ключът. А има твърде много такива – от едносекундната издайническа гримаса на ван Бюрен, физическата и ментална ненавист от акта на сина му по време на тежката за гледане сцена, в която Ержебет (играна от Ф. Джоунс) се изправя срещу заможното, пълно със загадки и митове семейство; пищящите синтетично създадени гласове в някои от композициите на Д. Блумбърг, които напомнят чувства на страх, потайност и екстаз (въвеждащата 5-минутна сцена с кадър, в който камерата без промяна следва хаотично и забързано Ласло Тот, пристигайки в Америка, неговата представа за обетованата земя) и други.

За Брейди това е личен филм. Еврейската символика, религията, вярата, краха на ума и тялото, ритуалът ,,видуи” (молитвата в юдаистичното учение на човек, наближаващ смъртта, да се присъедини към бога си чист и неопетнен, както се е родил според традицията), репатриацията (алия) – много теми, свързани с юдаизма и християнството са инкорпорирани във филма. Ако вземем репликата на американския актьор Джейсън Бейтман, че режисьорът е кондуктор на оркестър в една продукция, а актьорите, музиката, монтажа, дизайна, операторската работа са различните части от оркестъра, то едното няма как да функционира без другото. Ако работят и двете, се превръщат в симбиоза и взаимодействат по гениален начин. Това успява да изгради и Брейди – в крайна сметка обсесията му върху проекта, в сравнение така както архитектът Ласло Тот се фиксира върху дългогодишния му труд, дават плод на нещо, което е шедьовър само по себе си, и е твърде вероятно да остане ценен занапред от следващото поколение от млади хора, амбицирани от мечти да създават, творят, градят и бъдат запомнени, така както желаят.

Финалният кадър и реплика на внучката на Тот, преживяла концентрационните лагери, войната, неспособността да говори, психическа и физическа травма, успяват да предизвикат необичайни свръхемоции в повечето зрители, като статистиката показва, че на всяка разпродадена прожекция в европейски кина, почти целият салон ръкопляска, а една четвърт от хората се просълзяват, друга – разплакват заради неконтролируемата емоция, която филмът поражда у тях и културната памет, зададена в него.

В заключение, филмът на Брейди Корбей е внушително колосално постижение във всяко отношение. Сниман на VistaVision (Алфред Хичкоч използва такъв тип филмова резолюция, Брейди Корбей седемдесет години по-късно я съживява), използвайки 70-милиметрова филмова лента, със безспорен актьорски и задкадров състав, десет номинации за „Оскар“, включително най-добър филм, ,,Бруталистът” не е за всеки вкус. Драматичен, сериозен, натуралистичен, суров, истински, безапелационен, адов – той не може да се гледа. Напротив – задължително е за всеки кино ентусиаст да отиде до кварталното кино, където и да се намира то, да даде съответната сума за билет, вземе нещо за пиене и да се наслади на това преживяване, което съм убеден – няма да забрави, нито ще иска да го забрави.

Изкуството е създадено да провокира. Така както Харисън ван Бюрен е провокиран от гения на Ласло Тот и решава да го наеме перманентно за работа, но и за живот близо до него, така и ,,Бруталистът” подстрекава човек за размисъл. Размисъл върху това какво струва непокорността на духа в името на изкуство, пожертвованието със собствените ти ценности, болката от раздялата, неспособността да се адаптираш към средата,  отхвърлянето ти като свободен и волеви човек. Но и любовта, която присъства през цялото времетраене. Филмът започва и свършва с любов. Любовта между два свята и любовта към изкуството, което помага да преработим прощаването с ближния. ,,Не позволявай на никого да те подведе, София.” – казва Ласло към внучката си. Звучи като изречение, което е отправено лично към нея, но също и към нас, гледащите екрана в този важен момент. Брейди Корбей ни съветва – ,,не позволявайте на никого да ви подмами, бъдете непреклонни.” Да бъдеш непреклонен с твоите разбирания и норми те прави независим от всекиго. А това в ядрото си, е притча за непреклонен човек. Артист, който не се е предал. Трудно постижимо да бъде пресъздадено толкова фино на екран. За малкото си екранно време Гай Пиърс успява да влезе в кожата на един от най-противоречивите, вероломни, смущаващи и сложни герои, които сме гледали на екран от няколко десетилетия (сравненията с Даниъл Дей-Люис в ,,Ще се лее кръв” (2007), Кърк Дъглас в „Лошият и красавицата” (1952) или пък Oрсън Уелс в ,,Гражданинът Кейн” (1941) също са прелюбопитни за анализ). Невъобразимо добър и коварен, заслужавайки всяка награда, за която е номиниран и повече, австралийският актьор постига нещо неизмеримо с изпълнението си. Ейдриън Броуди съумява да предизвика болка у нас, без да говори или прави каквото и да е, само с поглед. Фелисити Джоунс е изключителна. Джо Олуин и Стейси Мартин като брат и сестра (децата на Ван Бюрен) правят изумителна актьорска игра в рамките на най-напрегнатата сцена за около седем минути, като Олуин успява да привлече вниманието с невероятен финес. Филмът, както започнах в началото, е номиниран за десет награди „Оскар“. Ако не спечели нито една, което е малко вероятно, няма значение. Ако спечели всички десет, ще бъде тестамент за величието на този разказ, но отново няма толкова съдържание. Смисълът е в очите на персонажите; това което предават на онези, които се осмелят да надникнат отвъд бялата светлина на прожектора и да открият причината защо трябва да не се отказваш от зададената дестинация. А е много тягостно. Да застанеш пред себе си и видиш истината. Това, което представляваш и което си всъщност. За дестинацията, както разбираме на края на пътя, не е ли най-значителна тя?

„Ласло, 
Това означава ли, 
че може да се срещнем 
отново скоро? 
Твоя,
Ержебет…“

Лична оценка за ,,Бруталистът”, реж. Б. Корбей- 10/10.

Филмът се разпространява от Форум Филм България и освен в арт кината, може да се гледа и в големите киновериги Синема Сити, Синеланд, Синегранд и Арена.

…

P.S – Брутализмът в архитектурата присъства и в България. Примери за това са Национален дворец на културата, зала ,,Фестивална” и Централна гара. Най-рано се появява във Великобритания. Следван от Северна Америка, Япония и Съветския Съюз.

През 1955 г. архитектурният критик Рейнър Банхам формулира три основни принципа на този стил:

• Формата се определя от функцията – разпределението на пространството е винаги ясно и разбираемо, като всички елементи са планирани едновременно.
• Конструкцията трябва да бъде видима – елементи, инсталации остават на показ, без да се прикриват.
• Използваните материали са груби и естествени – няма място за излишни украси, облицовки.