„Божана“ от Анна Авиил

Богат и плътен портрет на Княжество България в първите години след Освобождението рисува омайният исторически роман „Божана“ от новия красив глас в родната литература – писателката с чувствително перо Анна Авиил.

Под плътната сянка на едно гордо дърво се разгръща мащабна семейна сага за голямата любов, чистата вяра и вечното търсене на свободата, в чийто център стои волната „Божана“.

С жив като планински ручей език, романът на Анна Авиил ни приканва да облегнем гръб на бора и да се вслушаме в историята на младата българска държава. И на едно още по-младо детско сърце, което тепърва ще заскита по прашливите друми на порастването.

Съдбата не е отредила лек живот на малката Божана. Загубата на майка ѝ белязва завинаги дома на семейството ѝ с краските на тъгата и болката. Отгледана от дълбоко вярващата си баба и баща ѝ, който се е отрекъл от Бога след загубата на любимата си, Божана расте обградена от обич и традиции.

Един ден, вече като млада жена, когато двете Българии са съединени в едно, Божана отива до столицата. Там изгубена книга ще предизвика неочаквана среща, предопределена да разпали първите искри на любовта в буйното ѝ планинско сърце.

Появата на Стефан – образован и загрижен за развитието на страната си млад мъж от заможна градска фамилия, ще предизвика разностранни емоции в семейството на Божана. Изправена на кръстопът между миналото и бъдещето, между традициите и модерния живот, Божана ще трябва да се докосне до своята собствена вяра по смелия път към мечтите си.

Сред всичко това младият бор съхранява и тъгата, и щастието на семейството, а залюлени от вятъра, клоните му тихо напяват горчиво-сладката мелодия на човешката душа. Докато българската държава прави своите стъпки през хапливите ветрове на историята.

Страница след страница Анна Авиил разгръща закътаните спомени за едни вече отминали времена, запазили в себе си усещането за свобода и широта.

Пропит с тиха мъдрост, нежни и раними персонажи и широк литературен устрем, „Божана“ е роман, чиито корени прегръщат здраво читателското сърце. И с надежда му припомнят, че слънцето пробива и най-плътните облаци.

Из „Божана“ от Анна Авиил

1884 година

Цял ден Божанка не се отдели от новото дърво в двора. Скоро след пладне дойде и Невенка. Застана до другарката си около дървото и зяпна в него. Разпалено Божанка разправяше как го е донесъл татко ѝ, а Невенка мигаше с тъмните си очета срещу малкия бор. По едно време Божанка ѝ рече:

– Невенке, тичай да доведеш Нонка и Райна да видят и те какъв дар имам от гората! Тичай бърже!

– Божанке, ама нали нема да отвързваш Караман, че ме е страх от него?

– Невенке, как ще те е страх?! Той е такъв добър!

– Я! Виж го колко е голем! Мене само от туй ме е страх!

– Добре, Невенке, не бой се, вързан ще остане! Ти само доведи Нонка и Райна да видят дървото! После може у вас да играеме, ако те е страх от Караман.

След не повече от десетина минути на вратата се скупчиха няколко деца. Две от тях държаха за ръка други по-малки, току-що проходили. Надничаха едно над друго да видят новото дърво на Божанка. Още от вратата ги посрещна Караман. Измъкнал се беше от каишката и с радостен лай сновеше до оградата. Веднага се чу писък и Божанка изтича боса от къщата.

– Карамане! Карамане, прибери се! Невенке, що пищиш? Нали ти рекох, че се радва?!

– Страх ме е ма, Божанкеее! – през плач отговори треперещото момиче. – Страх ме е! Вържи гоооо! – Плачът премина в хленчене, след като Божанка хвана кучето за козината и го задърпа към обора. Кучето я последва със скимтене и след като тя затръшна вратата след него, се чу ядосаният му лай. Божанка изтупа ръцете си една в друга и се провикна към децата:

– Влизайте! Аз сега да се обуя и идвам! – Детето направи две крачки и пак се обърна към децата: – Невенке, иди доведи и Несбие!

– Не мога! Баба не ми дава да ходя там.

Божанка спря, вдигна високо брадичката си и трапчинката там се очерта още повече. Очите ѝ се разшириха и стрелнаха остро Невенка. От тоя възмутен поглед момичето се сконфузи и сведе глава засрамено. Божанка махна с ръка:

– Уф, че си! Аз ще си я извикам после.

Изтича към къщата и затопурка с босите крачета по дървените стълби. Седна пред вратата при обущата и припряно взе да се обува. Набързо завърза цървулите, приглади кичурите, дето се бяха измъкнали от двете плитки, облече коженото елече, което бе захвърлила на пода, и се върна при децата. Всички продължаваха да стоят до вратата и уплашено гледаха към обора, откъдето се чуваше Караман.

– Божанке, а да ходим у нас! – изхленчи Невенка.

– Уф, Невенкее! Нали виждаш, че го прибрах?! – разочаровано отвърна Божанка. – Хайде, елате! Елате да ви покажа какво ми донесе тате от гората! – И тя поведе децата към малкия бор, който стоеше в средата на двора.

Децата заобиколиха прясно засаденото дърво и го заоглеждаха с любопитство.

– Тате рече, че се е родило сега, през зимата.

– Вече у вас ли ще живее? – попита дребничката Нонка.

– У нас ами! То си е мое! И разбира сичко – придаде значимост на думите си Божанка.

– Отде знаеш, че разбира? – изненадано попита Райна.

– Личи му. Виж! – посочи го с ръка Божанка.

Децата източиха вратлета и заоглеждаха дървото. Въртяха глави, повдигаха вежди и мигаха учудено. Нито едно не успя да разбере по какво му личи, че разбира хората, но никое от тях не посмя да попита Божанка за това.

– Я какви гости са ни дошли!

Децата рязко се обърнаха към гласа, който идеше зад тях. Не бяха разбрали кога Божанкината баба беше застанала зад гърбовете им.

– Кое време е сега? Искам да знам дали сички сте закусили? – Децата стъписано се смълчаха. – Аха, разбрах! Не мърдайте оттука!

Възрастната жена се обърна, влезе навътре и след малко излезе с пита, старателно увита в памучна кърпа. Тя постави питата на ниската масичка под чардака, разгъна я и взе да я разчупва. Децата се струпаха около нея с лакоми очи. Едно по едно тя постави отчупените парчета в протегнатите ръчички.

– Хапвайте, бабините, после ще играете! Със сиренце съм я направила. Хайде!

С пълни устица, децата лакомо дъвчеха и шумно преглъщаха вкусния хляб.

– Майка прави най-хубавия хляб! – доволно се похвали Божанка.

– Искам и мама да меси като тебе, бабо Лено! – обади се Невенка.

Възрастната жена с умиление погали тъмната косица на Невенка.

Не мина много време, когато всичко беше изядено и не остана нито трохичка от разчупената пита. Само братчето на Невенка, току-що проходило, все още стискаше своето парче в юмруче. Постепенно вниманието на децата отново се върна към малкия бор и те пак го наобиколиха. Разглеждаха го отвсякъде, боязливо пипаха бодливите му клони, опитваха се да го погалят, а Божанка разказваше ли, разказваше за него, сякаш винаги беше стоял в тоя двор. Чудеха се децата на думите ѝ как можеше едно дърво да разбира всичко, но на моменти и на тях се струваше, че забелязват това.

Когато се умори да разказва, Божанка оживено предложи:

– Искате ли да играеме на криеница с дървото?

Децата объркано я погледнаха.

– Ама то как ще тича с нас?!

– Няма да тича. То ще ни намира!

– Как ще ни намира, като не може да мърда?! – недоумяваше Нонка.

– С поглед, Нонке! С поглед ще ни намира – уверено отвърна Божанка. – Айде! Аз вече избрах къде да се скрия! – И тя тичешком се насочи към задната част на къщата.

Cineboom.bg