Анора / Anora
Суровият, почти реалистичен начин, по който плътта, която някой продава и похотта, с която някой я купува, се преплитат в откриваща сцена на Анора, е като кроше в корема, което директно те вкарва в действието. Шон Бейкър е от онези режисьори, които независимо каква история разказват винаги ще изберат фин, но доколкото е възможно максимално реалистичен начин, за да я покажат.
Това важи и за Анора, която те оставя превъзбуден в началото, но със свито сърце на финала. Смесвайки комедия с драма и секс, Бейкър ниже разказ за поредица от злополучия, които прерастват в любовна история, която прераства в мелодрама, която завършва на висока нота и темпо.
Анора напомня много на Пепеляшка, но наобратно. Ани води динамичен, но повърхностен живот, като вървежна еротична танцьорка в нощен клуб. Нощите ѝ напомнят на онази българска народна приказка, в която принцесата бягала всяка вечер от двореца незнайно къде, а на сутринта обувките ѝ били изпокъсани от танци. Почти суровият, окъпан в тъмни нюанси и неон начин, по който Бейкър романтизира вечерите, за да ги сблъска челно с утрините на Ани е почти трогателен. Подобно на приказката щом нощта свърши и принцесата се прибере, тя се превръща в обикновено момиче, което не води бляскав живот, няма брокат по очите и красива, но оскъдна рокля, а е уморена от танци и обувките й са почти унищожени.
Ани обаче жадува за по-хубав живот, като всеки нормален човек изпаднал в ситуация, в която се чувства като пристегнат в неудобно бельо. Мечтите ѝ са по-големи от възможностите, с които разполага. Макар и повърхностно, нейното поведение по никакъв начин не издава, че нещо от ситуацията не ѝ допада. Ани е като котка. Фина, нежна, измамно съблазнителна и изключително манипулативна. Тя може да омае дори най-коравосърдечния човек, докато увива съблазнителните си бедра около него.
В първата си третина Анора е като задъхан разказ за секс, похот и мъжки лиги. Те се точат по Ани и нейните колежки по толкова реалистичен начин, че човек трудно може да повярва, че това което гледа не е истинският живот. Най-вероятно е, просто онези които го представят се преструват.
Късметът на Ани се усмихва, когато тя среща младия Иван – син на руски олигарх, който харесва компанията ѝ, циците ѝ, бедрата ѝ и времето, което прекарват заедно. Подхождайки отначало плахо един към друг, Ани и Иван скоро стават двойка, в която отношенията може и да са повърхностни, но имат своя искрен чар и романтичен оттенък. Ани започва да живее своята история на Пепеляшка – тя се облича и прекарва вечерите на бала, който й се иска никога да не свършва.
В руския фолклор името Иван се използва като нарицателно за глупака, който е в центъра на историята и макар да е простовато момче, успява да маневрира добре в разказа и чрез хитрост да получи онова, което иска. В Анора Иван няма особена разлика от приказния си събрат, с това изключение, че освен глуповат и хитър, е много богат и доста палав.
Взривоопасната комбинация от съблазнителната Анора и богатия Иван води до истерия от секс и брокат. До дисонанса между първата и втората половина на филма, който сигурно не би сработил в нищо друго, но тук елементите кликват като пъзел, за да продължат да рисуват картини на похот и веселие.
Ако в началото си Анора е реалистична притча за секса като разменна монета, то от един бърз момент нататък филмът се превръща в безкраен празник, в който шампанското се лее, истерична музика звучи за фон, а Ани и Иван изпадат в еуфорията на платената любов, желанието днес да не свършва и усещането, че тук и сега е завинаги. Но нищо в живота не е завинаги.
Във втората си третина Анора бързо се превръща в комедия от злополучия, поредица от грешки и скечове на английско-руски, които дават пълнокръвен разказ на безумията, които могат да се случат в живота, ако решиш да рискуваш повече. Животът на Ани се преобръща след спонтанно решение, което взима в полза на младия Иван, който като в приказките щом стане напечено си плюе на петите.
Втората половина на Анора съвместява моите най-любими моменти от филма. Колкото и да обичам похотта в киното, особено ако е представена добре и достоверно, много повече ме радват абсурдите, които едно решение може да доведе след себе си. В продължение на една нощ, която сякаш продължава вечно, Анора и трима руснаци прекарват в дърпане, каране, викане и пляскане на неправилните места. Накрая човек не знае да се смее ли или да плаче. Катаклизми и поредица от злополучия описват дъгата на филма, за да може той да се приземи в най-ниското, на което човешкото поведение е способно.
Започвайки като приказка, Анора приключва като онези партита, в който щом отмиеш блясъка и светнат лампите, виждаш цялата мръсотия. Нещата никога не са такива, каквито изглеждат. Действителността има вредния навик да е тромава и тривиална. И подобно на всяка приказка и тази на Ани приключва с тежко приземяване и осъзнаване, че любовта е рядкост, която може би никога няма да ти се случи, а животът може да бъде зъл към теб, дори когато имаш най-якото дупе на света.
Разбира се, големите аплодисменти тук отиват за разкошната Майки Мадисън, която е коварно малко котенце с влажен поглед. Роля, която ѝ отива много повече от това да ѝ разбиват главата, да я ритат, порят или горят. Шон Бейкър познава в нея своята Анора и тя се раздава във всяка сцена, сякаш онзи олигарх наистина ще изсипе цяла торба с пари на главата й, ако слуша внимателно. Руският актьорски състав също е чудесен, начело с Юра Борисов и Марк Айделщайн, които играят Игор – мълчаливият пазач на Анора и Иванушка глупака – нейният злощастен любовник.
Анора е от тези истории, които имитират живота в неговата най-драстична форма. От една страна има реализъм, от друга – приказният елемент е толкова силно застъпен, че човек се чуди може ли това да е истина въобще. Ани получава шанс за изкупление, помирение и луксозно добруване и го грабва при първа възможност. Отпуска се в меката прегръдка на сатенените чаршафи, вярвайки, че това ще продължи вечно. Любовната история на Ани и Иван е по детски наивна и трогателна. Напомня на онези ситуации, в които вярваш, че ще се омъжиш за някой от детската градина. Толкова е отворено сърцето ти за обич, че можеш да пребориш дракони и да изкачиш върхове. Действителността, която носи умората на бита под ръка, обаче бързо настига Иван и Ани, които живеят сякаш няма утре, няма грижи и няма хора, които да те мразят. Когато нещата ударят своята екстремна точка, след комичните ситуации, които неизменно съпътстват наратива, идва моментът на осъзнаване какво се случва в действителност и къде се намираш ти. Независимо колко отричаш и бягаш, реалността винаги е зад гърба ти, готова да те захапе отзад. Можеш да отлагаш този момент, но неговото случване е неизбежно.
Приказката на Ани води до своя логичен финал. И като всяка приказка и тази има поука, която ние и нашата Анора разбираме в самия край, докато подгизнали от сълзи подритваме скъсаните си пантофки под леглото, за да не ги види никой.
Не знам дали любовта се купува с пари, но знам, че е рядкост, която се случва максимум един-два пъти в живота. Анора е разказ за любовта и похотта, които правят сложна комбинация със ситуационната комедия, за да завържат с панделка едно от онези прелестни явления в киното, които идват и денят ти става по-приятен. Шон Бейкър отново е one man show, за да направи филма, който иска да види. В него има от всичко по нещо, което пък води до оригинален, нежен и плавен разказ.
Не знам дали Анора ще се хареса на всички, но в него има по нещо и за романтиците и за циниците. Всеки припознава себе си в различни елементи, а не е ли това едно от качествата на добрия филм? Брокати, музика, сълзи и секс ще приветстват всеки, който иска да вкуси от Анора. Не се стеснявайте, а отворете широко уста.
