„Алеята на светулките“ от Кристин Хана
Издателство Ибис представя „Алеята на светулките“ от Кристин Хана.
Една история за любовта, превратностите на живота и магията на приятелството.
Роман, който никога няма да забравите. Такъв, който бихте искали да подарите на най-добрия си приятел.
Още от малка Кейт Малърки е приела, че мястото ѝ е в дъното на обществената стълбица. Ала най-неочаквано едно страхотно момиче се премества да живее на тяхната улица и пожелава да бъдат приятелки! Момичето се казва Тъли Харт и притежава всичко – красота, ум и амбиция. Двете са съвършено различни – орисаната вечно да търпи несгоди и огорчения Кейт и обгърнатата от блясък и загадъчност Тъли. Но дали обет за приятелство, до края на лятото те стават неразделни.
В продължение на трийсет години Тъли и Кейт се подкрепят една друга в живота, преодолявайки бурите на приятелството – ревност и завист, гняв и обида. И когато си мислят, че вече са преживели всичко, ще се случи нещо, което ще подложи тяхното приятелство на върховно изпитание…
„Алеята на светулките“ е историята на поколение жени, които са едновременно благословени и прокълнати от своите избори в живота. История за обещания, тайни и предателства. И в крайна сметка за хората, които ни познават наистина и знаят какво има силата да ни нарани… и да ни излекува.
Кристин Хана е автор на 22 романа, бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Юрист по образование, тя живее със сина и съпруга си в северозападната част на тихоокеанското крайбрежие на САЩ и на Хаваите. Носителка е на много номинации и награди на Асоциацията на писателите на романси на Америка и на списание „Романтик Таймс“. Романът ѝ „Славея“ (преведен на 43 езика ) е избран от читателите за Книга на годината (2015) в Goodreads Choice Awards.
ОТКЪС
Глава 1
Някога ги наричаха момичетата от „Алеята на светулките“. Това беше отдавна – преди повече от три десетилетия – но точно сега, докато лежеше в леглото и слушаше как бурята вилнее отвън, ѝ се струваше, че беше вчера.
През последната седмица (без съмнение най-лошите седем дни от живота ѝ) беше изгубила способността да се дистанцира от спомените. Прекалено често напоследък годината в сънищата ѝ беше 1974-та, тя отново беше тийнейджърка, растеше в сянката на изгубената война, караше велосипеда си до най-добрата си приятелка в мрака, който бе така плътен, че всичко наоколо беше невидимо. Мястото имаше значение само като отправна точка, но тя си го спомняше в ярки подробности: виеща се лента асфалт, от двете страни на който се тъмнееше мътна вода и се издигаха хълмове, покрити с оскъдна трева. Преди да се срещнат, ѝ се струваше, че пътят не води доникъде, че е само провинциално шосе, кръстено на някакво насекомо, което никой не е виждал в това синьо-зелено кътче на земята.
После го видяха през очите на другата. Когато стояха заедно на някой от хълмовете вместо на някое извисяващо се дърво или на далечен, покрит със сняг планински връх, виждаха всички места, на които някога щяха да отидат. Нощем се прокрадваха вън от съседните си къщи и се срещаха на шосето. На бреговете на река Пилчък пушеха откраднати цигари, плачеха на Billy, Don’t Be a Hero и си казваха всичко, смесвайки житейските си истории, така че в края на лятото никой не знаеше къде свършва едното момиче и къде започва другото. За всички, които ги познаваха, станаха просто Тъли и Кейт и повече от трийсет години приятелството им беше опората в техния живот. Музиката може и да се беше променила с десетилетията, но обещанията, дадени на „Алеята на светулките“, се запазиха.
Най-добри приятелки завинаги.
Вярваха, че това ще продължи. Бяха си обещали, че когато остареят, ще седят в люлеещи се столове на скърцащата веранда, ще разговарят за живота си и ще се смеят щастливо.
Сега беше помъдряла, разбира се. Повече от година си казваше, че всичко е наред, че може да живее и без да има най-добра приятелка. И понякога дори си вярваше.
После чуваше музиката. Тяхната музика. Goodbye Yellow Brick Road. Material Girl. Bohemian Rhapsody. Purple Rain. Вчера, докато пазаруваше, лош ремикс на You’ve Got a Friend[1] я беше накарал да заплаче, застанала до репичките.
Отметна завивките и стана от леглото, като внимаваше да не събуди съпруга си. За миг остана там, взираше се в него в мрака. Дори докато спеше, изражението на лицето му беше измъчено.
Взе телефона, излезе от спалнята и тръгна по смълчания коридор към верандата. Загледа вилнеещата буря и събра смелост. Докато набираше познатите цифри, се питаше какво ще каже на някога най-добрата си приятелка след всичките тези месеци, през които не си бяха говорили, как щеше да подхване разговора. „Имах лоша седмица… животът ми се разпада…“ Или просто: „Имам нужда от теб“.
През мрака на вихрещата се буря се чу звънът на телефона.
Глава 2
За по-голямата част от страната 1970-а беше година на катаклизми и промени, но в къщата на „Магнолия Драйв“ беше подредено и тихо. Десетгодишната Тъли Харт седеше на студения дървен под и подреждаше къщичката на куклите си, които спяха върху малки розови салфетки. Ако беше в спалнята си, щеше да слуша на грамофона „Джаксън Файв“, но в дневната нямаше дори радио.
Баба ѝ не обичаше много музиката, нито телевизията, нито разните детски игри. През повечето време – както сега – седеше в люлеещия се стол до камината и бродираше. Бродираше най-различни неща, но най-вече цитати от Библията. На Коледа ги подаряваше на църквата, където ги продаваха на благотворителни събития.
А дядо ѝ… е, той не можеше да вдига никакъв шум. Откакто получи удар, беше на легло. Понякога звънеше със звънчето и само в тези моменти Тъли виждаше баба си да бърза. Още при първия звън тя се усмихваше, възкликваше „О, Боже“ и изтичваше толкова бързо, колкото ѝ позволяваха старите крака.
Тъли протегна ръка към русокосата кукла. Като си тананикаше много тихо, я накара да танцува. Беше по средата на песничката си, когато на вратата се почука.
Звукът бе така неочакван, че Тъли спря да пее и вдигна поглед. С изключение на неделите, когато господин и госпожа Бийтъл идваха, за да отидат заедно на църква, никой никога не ги посещаваше.
Баба ѝ остави ръкоделието в розовата торбичка до стола си, стана и прекоси стаята с бавната си походка, тътрейки крака, както беше от няколко години. Отвори вратата, настъпи дълга пауза, после каза:
– О, Господи!
Гласът ѝ звучеше странно. Тъли хвърли поглед и видя висока жена с дълга рошава коса и колеблива усмивка. Беше една от най-красивите жени, които Тъли беше виждала: млечнобяла кожа, прав, заострен нос и високи скули над малка брадичка, влажни кафяви очи, които бавно се отваряха и затваряха.
– Това не е кой знае какво посрещане на отдавна изгубената ви дъщеря. – Жената мина покрай баба ѝ и отиде право при Тъли, после се наведе. – Това ли е малката ми Талула Роуз?
Дъщеря? Това означаваше…
– Мамо? – прошепна тя с благоговение, страхуваше се да повярва. Беше чакала толкова дълго този миг, беше мечтала за него, за завръщането на майка си.
– Липсвах ли ти?
– О, да – отвърна Тъли и се опита да не се засмее. Но беше толкова щастлива.
Баба ѝ затвори вратата.
– Защо не дойдеш в кухнята за чашка кафе?
– Не съм дошла за кафе. Дойдох за дъщеря си.
– Но ти си разорена – каза баба ѝ уморено.
Майка ѝ, изглежда, се подразни.
– И какво от това?
– Тъли има нужда…
– Мисля, че мога да се досетя от какво има нужда дъщеря ми. – Майка ѝ като че ли се опитваше да остане права, но това не ѝ се удаваше. Краката ѝ сякаш се огъваха, а очите ѝ изглеждаха странно. Въртеше около пръста си кичур от дългата си чуплива коса.
Баба ѝ тръгна към тях.
– Отглеждането на дете е огромна отговорност, Дороти. Може би, ако се преместиш тук за известно време и опознаеш Тъли, ще бъдеш готова… – Направи пауза, смръщи вежди и каза тихо: – Пияна си.
Майка ѝ се изкикоти и намигна на Тъли.
Тъли ѝ намигна в отговор. Не беше толкова лошо, че е пияна. Дядо ѝ пиеше много, преди да се разболее. Дори баба ѝ понякога изпиваше чаша вино.
– Днес е рожденият ми ден. Или си забравила?
– Рожденият ти ден? – Тъли скочи на крака. – Чакай тук – каза и изтича в стаята си. Сърцето ѝ препускаше лудо, докато ровеше в чекмеджето на шкафа си, разпилявайки нещата си навсякъде в търсене на огърлицата от мъниста, която беше направила миналата година в неделното училище. Баба ѝ беше смръщила вежди, когато я беше видяла, и ѝ беше казала да не храни големи надежди, но Тъли не можеше да престане да се надява. Надяваше се от години. Пъхна я в джоба си и се втурна обратно, точно навреме да чуе майка си да казва:
– Не съм пияна, скъпа майко. С детето си съм за първи път от три години. Любовта е всичко, което има значение.
– Шест години. Беше на четири, когато я остави тук.
– Толкова отдавна ли беше? – Майка ѝ изглеждаше смутена.
– Ела си у дома, Дороти. Мога да ти помогна.
– Като последния път? Не, благодаря.
Последния път? Мама си бе идвала и преди?
Баба ѝ въздъхна, после замръзна.
– Колко време ще таиш неприязън към мен?
– Това едва ли е нещо, което има срок годност, нали? Хайде, Талула. – Майка ѝ тръгна към вратата.
Тъли смръщи вежди. Това не трябваше да се случва по този начин. Мама не я беше прегърнала, не беше я целунала, нито я беше попитала как е. И всеки знаеше, че трябва да си опаковаш нещата в куфар, преди да заминеш някъде. Посочи вратата на спалнята.
– Нещата ми…
– Нямаш нужда от тези материални неща, Талула.
– А? – Тъли не разбра.
Баба ѝ я прегърна и тя вдъхна познатата приятна миризма на пудра и лак за коса. Нейните ръце бяха единствените, които бяха прегръщали Тъли, само с баба си тя се чувстваше на сигурно място. И сега изведнъж изпита страх.
– Бабо? – каза и се отдръпна. – Какво става?
– Идваш с мен – каза майка ѝ и се подпря на рамката на вратата.
Баба ѝ я стисна за раменете и я разтърси леко.
– Телефонният ни номер и адресът ни са ти известни, нали? Обади ни се, ако се уплашиш или нещо се обърка. – Плачеше. А Тъли беше объркана и уплашена, като виждаше баба си – обикновено силна и спокойна, да плаче. Какво ставаше? Какво беше направила?
– Съжалявам, бабо, аз…
Майка ѝ се наведе, сграбчи я за рамото и я разтърси силно.
– Никога не казвай, че съжаляваш. Така предизвикваш съчувствие. Хайде. – Хвана Тъли за ръката и я задърпа към вратата.
Тъли се запрепъва до майка си. Излязоха от къщата и слязоха по стъпалата, прекосиха улицата и спряха до ръждясал минибус, отстрани на който беше изрисуван огромен жълт символ.
Гъст сив дим излезе, когато вратата се отвори. Видя трима души вътре. На шофьорското място седеше чернокож мъж с червена лента на главата. Отзад седеше жена с горна дреха на ресни и панталони на райета, русата ѝ коса беше вързана с кафяв шал, а до нея – мъж в панталони тип чарлстон и овехтяла тениска. Подът на минибуса беше покрит със стар мокет, наоколо се виждаха захвърлени няколко лули и празни бирени бутилки, опаковки от храни и други боклуци.
– Това е дъщеря ми, Талула – представи я майка ѝ.
Тъли не каза нищо, но мразеше да я наричат Талула. Щеше да каже на мама по-късно, когато останеха сами.
– Прилича изцяло на теб, Дот. Поразително.
– Влизайте – каза недоволно шофьорът. – Ще закъснеем.
Мъжът в мръсната тениска протегна ръка към Тъли, сграбчи я през кръста и я вкара в минибуса.
Майка ѝ се качи и затръшна вратата. Вътре се носеше странна музика. Успя да долови само няколко думи: „нещо става тук…“. Димът придаваше на всичко меки и неясни очертания.
Тъли се притисна в металната стена, за да направи място до себе си, но майка ѝ седна до жената с шала. Заговориха за свине и за мъж на име Кент. Разговорът им нямаше смисъл за Тъли, а от дима ѝ се виеше свят. Когато мъжът до нея запали лулата си, не успя да се сдържи и издаде лек звук на разочарование.
Мъжът го чу и се обърна към нея. Издиша облак сив дим право в лицето ѝ и се усмихна.
– Трябва просто да се носиш по течението, момиченце.
– Вижте само как я е облякла майка ми – каза мама горчиво. – Като че ли е кукла. Как ще бъде истинска, ако не може да се изцапа?
– Точно така, Дот – каза мъжът, издиша дим през устата си и се облегна назад.
Мама погледна Тъли за първи път, наистина я погледна.
– Запомни това, дете. Смисълът на живота не е в готвенето, чистенето и децата. А в свободата. Да правиш каквото искаш. И да бъдеш дори президент на Съединените щати, ако искаш.
– Нуждаем се от нов президент, това е сигурно – каза шофьорът.
Жената с шала потупа майка ѝ по бедрото.
– Прав е.
Тъли смръщи вежди, изпитваше нов вид срам, свил се дълбоко в стомаха ѝ. Мислеше, че е хубава в тази рокля. И не искаше да бъде президент. Искаше да бъде балерина.
Но най-вече искаше майка ѝ да я обича. Измести се така, че да е достатъчно близо до нея и да може да я докосва.
[1] Имаш приятел (англ.). – Б. р.
Cineboom.bg
