„Аленият воал“ от Шелби Махурин
Издателство Ибис представя „Аленият воал“ от Шелби Махурин
Готови ли сте да прекрачите прага на неизвестното?
Ако харесвате истории, изпълнени с напрежение, мистерия и забранени желания, „Аленият воал“ ще ви завладее напълно!
Един забранен свят. Един опасен крал.
Едно привличане, което може да я унищожи.
А когато легендите оживяват, ловецът може да се превърне в плячка…
Сели Трембли винаги е била добро момиче: мила и красива дъщеря, с която всеки родител би се гордял. Но когато се противопоставя на традициите и става първата жена ловец в кралството, тя изненадва всички – включително и годеника си Жан Люк, който управлява ловците с желязна ръка.
И докато Сели се стреми да се докаже сред ловците, сенките около нея започват да шепнат за древно зло, което оставя след себе си тела, напълно лишени от кръв. В стремежа си да разкрие истината тя се сблъсква с мистериозните Вечни – същества, които досега са били само част от легендите. Тя привлича вниманието на техния опасен и неустоим крал, който крие своите намерения зад красиви думи и хищнически усмивки.
Колкото повече Сели се приближава до него, толкова по-силно усеща тъмното привличане, което заплашва да я погълне. Ще успее ли да устои на изкушението, или ще се поддаде на мрака, който дебне в сенките?
ОТКЪС
Странно нещо е ароматът на спомена. Нужно е съвсем малко, за да ни отпрати назад във времето – уханието на лавандуловото масло на мама, на тютюна за лула на татко. Всичко ми напомня за детството по свой собствен странен начин. Майка ми мажеше лицето си с лавандулово масло всяка сутрин, като се взираше в отражението си и броеше новите бръчки. Баща ми пушеше лула, когато имаше гости. Мисля, че те го плашеха с празните си очи и бързите си ръце. Определено плашеха мен.
Но пчелният восък – пчелният восък винаги ще ми напомня за сестра ми.
Филипа посягаше към сребърната четка като навита на пружинка още щом нашата бавачка Еванжелин запалеше свещите вечер. Те изпълваха детската стая с нежния аромат на мед, докато Филипа разплиташе косата ми и прокарваше глиганската четина през нея. Еванжелин се настаняваше в любимото си тапицирано с розово кадифе кресло и ни гледаше с топлота. Очите ѝ се присвиваха в мъгливата лилава светлина на залеза.
Вятърът – студен в онази октомврийска нощ – шумеше в стрехите, после затихваше сякаш в обещание за приказка.
– Mes choux[1] – прошепна тя и се наведе да вземе иглите за плетене от кошницата до креслото. Семейната хрътка Бърди се беше свила на огромна топка пред огнището.
– Разказвала ли съм ви приказката за Les Éternels?
Както винаги Пип заговори първа, като се облегна на рамото ми и се смръщи на Еванжелин. С равни части подозрение и интерес.
– За Вечните?
– Да, скъпа.
Нетърпението изпърха в корема ми, когато погледнах към Пип. Лицата ни бяха само на сантиметри едно от друго. По бузите ѝ още блещукаха златни прашинки, останали от урока по рисуване следобед. Приличаха на лунички.
– Разказвала ли ни е? – Моят глас бе лишен от лиричното изящество на гласа на Еванжелин и от решителността на Филипа. – Не мисля.
– Не, определено не е – потвърди Пип напълно сериозна, преди да се обърне към Еванжелин. – Но бихме искали да я чуем, моля.
Еванжелин изви вежда при този властен тон.
– Така ли?
– О, моля те, Еванжелин, разкажи ни я! – Аз скочих развълнувана и притиснах молитвено ръце. Пип, която беше на дванайсет, а аз на шест, бързо ме хвана за нощницата и ме издърпа отново към стола пред тоалетката. Малките ѝ ръце легнаха на раменете ми.
– Дамите не викат, Сели. Какво казва татко?
Червенина пропълзя по бузите ми и свих ръце в скута си разкаяна.
– Хубостта не е само в лицето.
– Именно. – Тя насочи отново вниманието си към Еванжелин, чиито устни потрепнаха в усилието да възпре усмивката си. – Моля те, разкажи ни приказката, Еванжелин. Обещаваме да не те прекъсваме.
– Много добре. – И тя плъзна с отработена лекота тънките си пръсти по иглите, сплитайки вълната в красив нежнорозов шал. Любимият ми цвят. Шалът на Пип – яркобял като пресен сняг – вече лежеше в кошницата. – Макар че ти още имаш боя по лицето, скъпа. Бъди добра и се измий, ако обичаш. – Тя изчака Пипа да измие бузите си, преди да продължи: – Добре тогава. Вечните. Те са родени в земята – студени като кост и също толкова здрави – без сърце, без душа и без ум. Само импулси. Само похот. – Тя изрече думата с неочаквана наслада. – Първата дошла в нашето кралство от далечни земи, живеела в сенките и разпростирала покварата си сред хората тук. Заразявала ги с магията си.
Пип продължи да реши косата ми.
– Каква точно магия?
Аз сбърчих нос, когато тя наклони главата ми.
– Какво е похот?
Еванжелин се престори, че не ме чува.
– Магия от най-лошия вид, скъпа. Абсолютно най-лошият.
Вятърът разтърси прозорците, нетърпелив да чуе историята, когато Еванжелин замълча драматично – само че Бърди се сви и изръмжа точно в този момент, съсипвайки ефекта. Еванжелин го погледна подразнено.
– От вида, който изисква кръв. Който изисква смърт.
С Пипа се спогледахме скришом.
– Dames Rouges – чух я да прошепва в ухото ми почти недоловимо. – Червените дами.
Татко ги беше споменал веднъж – като най-редкия вид окултисти, които тормозят Белтера. Не знаеше, че сме го чули как разговаря със странния човек в кабинета си, но ние го чух-ме.
– Какво си шепнете? – попита рязко Еванжелин, като ни посочи с иглите. – Тайните са доста грубо нещо.
Пип вирна брадичка. Беше забравила, че дамите не се и мръщят.
– Нищо, Еванжелин.
– Да – казах и аз. – Нищо, Еванжелин.
Тя присви очи.
– Вие сте доста дръзки мъници, нали? Е, ще ви кажа, че Веч-ните много обичат дръзки малки момиченца като вас. Смятат ги за най-сладки.
Вълнението в гърдите ми се загърчи леко при тези думи и кожата по шията ми настръхна под четката на сестра ми. Изтеглих се до ръба на стола, отворила широко очи.
– Наистина ли?
– Разбира се, че не. – Пип остави четката на тоалетката по-силно от необходимото. После ме хвана за брадичката, за да завърти лицето ми към себе си, и ме погледна много строго: – Не я слушай, Сели. Тя лъже.
– Определено не лъжа – рече натъртено Еванжелин. – Ще ви кажа какво ми каза моята майка: Веч-ните бродят по улиците нощем, нападат слабите и прелъстяват развратните. Ето защо винаги спим през нощта, скъпи мои, и винаги си казваме молитвите. – Когато продължи, лиричният ѝ глас се надигна напевно в познатия ритъм на римушките, които тананикаше всяка вечер. Иглите ѝ трак-трак-тракаха в тишината на стаята и дори вятърът като че ли притихна, за да слуша. – Винаги носете сребърен кръст и не излизайте сами. Нека има мускалче със светена вода на врата ви и свещена земя под краката ви. Споходят ли ви съмнения, запалете клечка кибрит и ги изгорете с нея.
Аз изправих гръб. Ръцете ми трепереха.
– Винаги си казвам молитвите, Еванжелин, но аз изпих всичкото мляко на Филипа на вечеря, докато тя не гледаше. Мислиш ли, че така съм станала по-сладка от нея? Дали лошите хора ще искат да ме изядат?
– Що за глупост! – изсмя се Пипа и прокара пръсти през косата ми, за да я сплете отново. Макар че очевидно беше вбесена, тя ме докосваше нежно. Върза гарвановочерната ми плитка с красива розова панделка и я спусна на рамото ми. – Не бих позволила да ти се случи нещо, Сели.
При тези думи в гърдите ми се разля топлина и проблясваща сигурност. Защото Филипа никога не лъжеше. Тя никога не крадеше лакомства, не погаждаше номера и не казваше неща, които не мисли. Тя никога не крадеше млякото ми.
Тя никога не би позволила нещо да ми се случи.
Вятърът пак започна да вие – пак задраска по прозорците, нетърпелив да чуе остатъка от историята, – а после отмина недоволен. Слънцето се скри напълно зад хоризонта, докато есенната луна се издигаше в небето. Тя обля детската стая със сребърна светлина. Свещите от пчелен восък като че ли потрепериха в отговор и удължиха сенките между нас. Аз стиснах ръката на сестра си внезапно засрамена.
– Извинявай, че ти откраднах млякото – прошепнах.
Тя стисна пръстите ми в отговор.
– И без това не обичам мляко.
Еванжелин ни гледа дълго с неразгадаемо изражение, пос-ле се надигна, за да остави иглите и вълната в кошницата. Погали Бърди по главата и духна свещите по камината.
– Вие сте добри сестри. Верни и мили.
Прекоси стаята, целуна ни по челата, после ни помогна да си легнем и вдигна последната свещ пред лицето си. Очите ѝ сияеха от чувство, което не разбирах.
– Обещайте ми, че ще се държите една за друга.
Когато кимнахме, тя духна свещта и се обърна да излезе.
Пип ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си, а аз отпуснах глава на възглавницата ѝ. Тя миришеше на нея – като летен мед. Като мъмрене, като нежни ръце и смръщване и като снежнобели шалове.
– Никога няма да позволя вещиците да те хванат – каза тя яростно в косата ми. – Никога.
– А аз никога няма да им позволя да хванат теб.
Еванжелин спря на прага и се обърна смръщена към нас. Наклони любопитно глава, когато луната се плъзна зад облак и ни потопи в пълен мрак. Един клон изтрака по прозореца и аз се напрегнах, но Филипа ме прегърна и с другата си ръка и ме стисна здраво.
Тогава тя не знаеше.
Тогава и аз не знаех.
– Глупави момичета – прошепна Еванжелин. – Кой е казал нещо за вещици?
И после излезе.
Глава 1
Празни клетки
Ще хвана това отвратително малко създание, ако ще да умра.
Издухах кичур от челото си и пак клекнах, за да наглася механизма на капана. Вчера ми отне часове да отсека върбата, да рендосам клоните, да боядисам дървото и да сглобя клетките. Да събера виното. Още часове ми отне да прочета всички книги за лутините в Кулата на ловците. Гоблините предпочитат върбовата пред другата смола – свързано било с по-сладката ѝ миризма, – защото въпреки грозния си вид те ценят изисканите неща в живота.
Оттук и боядисаните клетки и бутилките вино.
Когато тази сутрин впрегнах коня в каруцата, пълна и с двете, Жан Люк ме погледна, сякаш съм си изгубила ума.
Вероятно наистина си бях изгубила ума.
Определено си представях живота на ловец като нещо по-значително от това да клечиш в кална канавка, да се потиш в твърде тясната униформа и да примамваш с алкохол своенравен хобгоблин далече от някоя нива.
За нещастие, бях преценила неправилно размерите и бутилките вино не се събраха в боядисаните клетки, което ме принуди да ги разглобя отново във фермата. Смехът на лов-ците още кънтеше в ушите ми. Не ги беше грижа, че за това начинание усърдно се бях учила да използвам чук и пирони или че междувременно си смазах палеца. Не им пукаше, че купих златна боя с единствените си монети. Не, те виждаха само грешката ми. Моята великолепна творба се превърна в купчина летвички в краката ми. Жан Люк веднага се спусна да ми помогне да сковем отново клетките и се мръщеше на остроумните коментари на братята ни, а един подразнен фермер, Марк, пристигна скоро след това. Като капитан на ловците Жан трябваше да го успокои.
И аз трябваше да се справям сама с тях.
– Трагедия. – Фредерик надвисна над мен и извъртя блестящите си очи, а после се подсмихна. Златото в кестенявата му коса проблесна на утринното слънце. – Макар че са много красиви, мадмоазел Трембли. Като малки къщички за кукли.
– Моля те, Фредерик – казах през зъби, докато се опитвах да събера парчетата в полите си. – Колко пъти трябва да те моля да ме наричаш Сели? Всички тук сме равни.
– Поне засега, опасявам се. – Усмивката му стана още по-остра. – Все пак ти си дама.
Тръгнах през нивата и надолу по хълма, за да се скрия от поглед – далече от него, далече от всички тях, – без да кажа и дума повече. Знаех, че е безсмислено да споря с такъв като Фредерик.
Ти си дама все пак.
Като имитирам магарешкия му глас сега, аз довършвам ключалката на последната клетка и ставам да се възхитя на творбата си. Ботушите ми са целите в кал. Една педя от подгъва на полите ми също е в кал и все пак усещам как в гърдите ми се промъква тръпката на триумфа. Малко остава. Лутините в ечемичената нива на фермера Марк скоро ще подушат върбовата смола и ще последват миризмата. Когато видят виното, ще реагират импулсивно – в книгите пише, че лутините са импулсивни – и ще влязат в клетките. Капаните ще щракнат и ние ще откараме досадните създания обратно в Гората на очите, където им е мястото.
Да, наистина елементарно. Като да откраднеш бонбон от бебе. Не че наистина бих го направила, разбира се.
Въздъхвам треперливо и слагам ръце на кръста си. Кимам твърде ентусиазирано. Да, калта и тежкият труд със сигурност ще си струват. Петната по роклята ми ще се изперат, а аз ще заловя и ще преместя цяло гнездо лутини, без да ги нараня. Отец Ахил, новоназначеният архиепископ, ще се гордее с мен. Вероятно Жан Люк също. Да, това е добре. Надеждата ми продължава да нараства, докато вървя през бурените към края на нивата. Спирам там и наблюдавам, чакам. Да, ще се получи идеално.
Трябва да се получи идеално.
Известно време нищо не помръдва.
– Хайде – шепна аз и оглеждам ечемика, опитвам се да не докосвам балисардата на колана си. Макар че минаха месеци, откакто положих свещения обет, още усещам сапфирената дръжка някак странна и тежка в ръцете си. Чужда. Тропам нетърпеливо с крак. Нетипично топло е за октомври и по шията ми се стичат струйки пот.
– Хайде, хайде. Къде сте?
Мигът се проточва, следван от друг. После от трети. От десети? Зад хълма братята ми се смеят на шега, която не мога да чуя. Не знам как те смятат да заловят лутините – никой не си направи труда да сподели плановете си с мен, първата и единствена жена в редиците им, – но и не ме е грижа. Определено не се нуждая от помощта им, нито пък имам нужда от публика след фиаското с клетките.
Още мисля за снизходителното изражение на Фредерик.
И за смущението на Жан Люк.
Не. Смръщвам се и избутвам и двамата от мислите си – заедно с бурените – и се изправям, за да погледна отново капаните. Не трябваше да използвам вино. Това е глупава идея…
Тази мисъл спира рязко, когато виждам сред ечемика да се подава малък сбръчкан крак. Моите крака сякаш пускат корени в земята. Не смея да дишам, докато едно кафеникаво-сиво създание – високо едва до коляното ми – поглежда с тъмните си големи очи към бутилката вино. Наистина всичко в него изглежда някак прекалено… ами… прекалено. Главата му е прекалено голяма. Чертите му са прекалено остри. Пръстите му са прекалено дълги.
Ако трябва да съм честна, прилича на картоф.
Той върви на пръсти към виното и явно не ме забелязва – или каквото и да било всъщност. Очите му се взират в прашната бутилка и той примлясва нетърпеливо с устни, като посяга към нея с дългите си пръсти. Щом пристъпва в клетката, тя се затваря с решително щрак, но лутинът само стиска виното до гърдите си и се усмихва. Две редици остри като игли зъби сияят на слънчевата светлина.
Взирам се в него за миг, ужасена и очарована.
А после вече не мога да се сдържам. И аз се усмихвам, нак-ланям глава, докато се приближавам. Той изобщо не е какъвто си мислех, изобщо не е отвратителен с тези възлести коленца и кръглите бузки. Когато вчера сутринта фермерът Марк дойде при нас, той крещеше за рога и остри нокти.
Накрая лутинът ме поглежда в очите и усмивката му пот-репва.
– Здравей. – Клякам бавно пред него и отпускам ръце в скута си, за да ги вижда. – Много съжалявам за това. – Вирвам брадичка към украсената клетка. – Но човекът, който обработва тази земя, иска ти и семейството ти да се преместите. Имаш ли си име?
Той се взира в мен, без да мига, и по бузите ми плъзва топ-лина. Поглеждам през рамо за някаква следа от братята ми. Сигурно изглеждам ужасно нелепо – и те ще ме разпънат на кръст, ако разберат, че си говоря с лутин, – но не ми се струва редно да затварям в капан бедното създание, без да му се представя.
– Аз се казвам Сели – добавям и се чувствам дори още по-глупаво. Макар че в книгите не се споменава за език, лутините все трябва да общуват някак. Посочвам към себе си и повтарям: – Сели. Се-ли.
Той още мълчи. Ако изобщо е той.
Добре. Изпъвам рамене и хващам дръжката на клетката, защото наистина това е нелепо. А трябва да проверя и другите клетки. Но първо…
– Ако завъртиш тапата – мърморя неохотно, – бутилката ще се отвори. Надявам се, че обичаш бъз.
– На лутина ли говориш?
Обръщам се, щом чувам гласа на Жан Люк, пускам дръжката на клетката и се изчервявам.
– Жан! – почти изкваквам името му. – Аз… не те чух.
– Явно. – Той стои сред бурените, където се бях скрила. Щом вижда виновното ми изражение, въздъхва и скръства ръце пред гърдите си. – Какво правиш, Сели?
– Нищо.
– Защо ли не ти вярвам?
– Отличен въпрос. Защо не ми вярваш… – Но преди да довърша, лутинът посяга бързо и сграбчва ръката ми. Аз се отдръпвам с писък и се катурвам назад не заради ноктите му, а заради гласа му. В мига, в който докосва кожата ми, в главата ми отеква най-странният глас: Larmes Comme Étoiles.
Жан Люк веднага хуква и вади балисардата си.
– Не, чакай! – Хвърлям се между него и лутина в клетката. – Чакай! Той не ме нарани! Не иска да ме нарани!
[1] Зелчиците ми (фр.). – Б. пр.
Cineboom.bg
